Спомен от новия и от ланския сняг

Стоян Бойчев

Стоян БОЙЧЕВ е роден през 1927 г. под  връх Грамадлива, а е израснал под връх Чумерна. Балканджия. Завършил е философия в СУ "Климент Охридски" през 1950 г. Цял живот е работил все на трудни и ветровити места, че и под земята. Бил е и учител, и организационен работник, и редактор. Написал е петнайсетина книги - романи, повести и разкази. Знае, че достойнството на книгите не е в броя им, нито в обемите. А дали се е съобразил с това - не знае. Само читателят може да каже. Сред книгите му са: "Неспокойни дни" (1966), "Топла есен" (1975), "Пазач на наблюдателница" (1985), "Милост за грешните" (1986), "Златното ведро" (2006), "Отровно биле омайно" (2006), "Мъниста" (2007) и др.



Тих, мек, пухкав сняг се сипе, сипе от сиви, слезли ниско небеса, и застила с бяла покривка стъпканата и измъчена градска земя. И всичко натежава и наедрява, загънато в пухкава пелена - и детската катерушка, и люлката с откачено рамо, и старческите скамейки, върху които лете стъпват момчетата от квартала и сядат на прясно боядисаните облегалки; тук се учеха да пушат. А липичките околовръст, и самораслите ясенчета, и храстчетата зеленика - всички свеждат изнемощели клони...
Би трябвало да седна пред машинката и да наредя двеста-триста думички (страничка, страничка и половина) в яко зидче, но не ми се пипа. Стоя и гледам през прозореца редките минувачи - ленива черно-бяла лента, няма. Две женици-циганчици нарамили торбите, газят през целеца и изпод краката им - светлина се надига... Сигурно са близки - майка и дъщеря, карат се, но виждам само жестовете и почти свирепото изражение на лицата им... А дали човек не оглушава от тишината? Дълго не чувам, че ме викат на телефона: Христо Черняев. Искал да ме чуе, знаеше, че нещо не съм в ред; искал, драгият, да ме лекува с добра дума. Казва ми, че щом се позатопли и аз се надигна - там сме!... Никога не бях мислил, че с Христо ще открием такава дълга пътека - пътеката по чистите и равни алеи на кварталната градина до черквата "Света Троица", край двата дъба, най-хубавите може би в цялото Софийско поле; и още по-дългата - пътеката на нашите спомени и вълнения за миналите и днешните дни, по която влачим уморени нозе. Да не му се надяваш на Христо, възпълен е, но в ходенето е ненадминат. И той е с балканджийски корен, от Тревненско, ще рече, земляк... А балканджията има един съществен белег и сигурен показалец: висок свод на ходилото. Майстор Цвятко, прочут обущар по цялото Корито и наш съсед, казваше, че е снел мерки и отпечатъци от две хиляди чифта балканджийски нозе. И всички с висок свод! Да е имало за тези четирийсет години един-двама дюстабанлии... Ще рече - хора пешеходци, планински кози не ти трябват.
И ме съблазни нашата пътека, осеяна от нашите беседи, понякога тъжни, но и радостни. И ми се дощя да тръгна и днес, в тази минута - през целеца, без пъртина.
И седнах пред машинката.
Ала не успях да прогоня днешните въпроси, които често населяват нашите разговори. Пречат ми. И не мога да започна работата си - тая работа, на която уж всичко подчинявам... В тези дни, пред шумно събрание, Христо ми се оплака, че негов познат, млад и талантлив човек, кандидатствал за член на Съюза на българските писатели, молба подало момчето - така и така, толкова книги съм издал, искам, колеги, да стана член на съюза; и Христо, нали е чувствителен и отзивчив човек, отишъл да провери. И какво установил? Другият Христо (Ганов) му рекъл загрижен, че чакат на ред цели 300 кандидати. Има да чака и неговият човек.
Двамката с Христо Черняев обсъдихме този въпрос и със своя старчески опит казваме: само старите творчески секции могат да турят ред в тази материя, защото нашата творческа чаршия е доста дълга, точно както някогашните занаятчийски чаршии. И всеки знае това, което добре трябва да знае. Обущарят знае добре всичко за работата на другите обущари; него шивачите по-малко го интересуват.
И какво е това - да молиш? Писателят идва с достойнство, със своя труд и талант е принудил, когото трябва, да го покани. Толкоз...
А пък аз имам заглавие (и подзаглавие) и най-сетне мога да започна:

Литераторката

(и нейната баня)

Завърши агрономия, макар че беше градско дете. Поработи. Надникна по-дълбоко в тайните на растителния свят и записа биология задочно. Завърши почти блестящо, но сега пък се пристрасти към художествената литература. Написа няколко рецензии - така, за собствено удоволствие. Набра смелост и една изпрати в известна, доста мастита редакция. Странно; и радостно до припадък. Творението й бе харесано и напечатано. А след още една публикация неизвестната авторка беше поканена в редакцията на разговор. Беше на 32 и знаеше, че външният вид на жената е нещо. Беше вече бивша съпруга на боксьор полутежка категория, с когото бяха уреждали малки семейни мачове, които завършваха със синини под очите; беше и майка на седемгодишна дъщеричка.
Дадоха й временно софийско жителство и нае стая на свободен наем, в която не влизаше слънчев лъч, на улица "Княз Борис I", някъде към Женския пазар; в края на дълъг и тъмен коридор - обща тоалетна без душ. Това е... И започна тичане: нови познанства, нови ангажименти, срещи, за каквито и не бе мечтала, най-вече с известни писатели и художници; първи по-сериозни успехи, които трябваше да се крепят и увеличават; грижи за хляба и дрешките, за образованието на дъщеричката... е, едно-две по-интимни познанства, за които не си струваше да се говори.
И над всичко - една мечта - мечтата за хубава баня, баня за многострадалното женско тяло. Да имаш баня. Да се къпеш до насита, до преумора. А сетне да легнеш и заспиш... Беше време, когато повсеместно закриваха обществените бани, в това число и градската минерална баня. Защо? Един Господ знаеше.
Случвало се е да предприеме цяло пътуване с трамвая до Княжево, където банята биваше отворена. И да се отбие на връщане на познатия й адрес, при любим човек, е, поне засега, че и да се успи и закъснее. А дъщеричката тревожно да звъни от уличен телефон до всички мамини приятелки, да зъзне и да казва: "Мама отиде на баня и не се върна... Нещо се е случило с нея... нещо лошо". Дружките мамини сигурно се усмихваха, но казваха: "Мама ще се върне, прибери се, миличко... Нищо не се е случило, преди малко ни се обади, скоро ще се върне..."
Трябваше й квартира, прилична малка квартира с баня. Защо, Божичко, не и една новичка гарсониера в новите жилищни комплекси?
И тя написа обширна рецензия, цяла монография за прощъпулника на нашумял автор, зет на велможа, и сам той доста важно началство, и при това хубавец. Похваленият автор й даде богата вечеря, в най-добрия ресторант, и леко пияна от марковите напитки и замаяна от близостта на известния плейбой, тя отложи разговора за по-подходящ час. Ала такъв не се оказа, въпреки още една нейна публикация, написана пряко сили и с унижение.
След време тя откри и други възможности, които твърде бърже също се разсеяха. Банята остана дълго време, години цели, като нейна лелеяна и непостижима цел... мечта...
До първото й излизане на Запад, което се състоя почти без проблеми, и тя, честно казано, не мислеше, че едно полуслужебно и полутуристическо пътуване може да промени толкова дълбоко живота й. Потърсиха я в хотела още първата вечер; почти забравен колега, далечен познат. Разбира се, че беше изненадана: колегата живееше от дълго време в Мюнхен, но знаеше твърде много, най-вече за нейните публикации. В твърде съблазнителния разговор, който я хвърли в тревога, която тя храбро подтисна, защото усети твърде близо, почти под носа си, полъх на топла мюнхенска баня, с дъх на момина сълза. Това беше...
Щом се върна в София, написа няколко силно праволинейни работи, които обърнаха вниманието на един главен редактор: "Тази дама не вижда ли, че друг вятър духа..." Това, разбира се, не я спря, упорито се залови за нова книга - изследване върху творческия път на голям белетрист и общественик, чиято дума се чува. Тук тя искрено се увлече. Видя, че е попаднала наистина на интересен творец. Книгата стана, защото я писа с обич към работата си, и направи силно впечатление.
И чак тогава, с известно стеснение и може би с омерзение, пристъпи към важния разговор с големия белетрист и човек, чиято дума се чува: дъщеричката й страда от сериозна и много рядка болест, каквато могат да лекуват само в странство. Възможно е да възникнат трудности с МВР, макар че тя самата е излизала вече един път на Запад. Молбата й е... и т.н.
 Няма проблем. Молбата бе приета като отплата за добре свършена работа, въпреки че не бяха казани такива думи.
И тя замина.
И не се върна.
Постъпи в известна радиостанция. И набързо стана злия дух на няколко литературни величия. Тя знаеше доста за тях и шумно огласяваше и размахваше не съвсем чисти ризи. Сякаш седи в Докторската градина и ги чака да минат край нея... Можеше да се предположи, че големият проблем - проблемът с топлата баня, за многострадалното женско тяло е бил решен...

* * *

Всички я виждаха, а сякаш не я забелязваха, в оная мрачна, студена и твърде шумна вечер, когато всеки ден нещо се променяше. Седеше мълчалива, сама, удавена в тютюнев дим, пред недокосната малка водка. И сякаш беше огорчена от несъстояла се среща, за която беше тръгнала набързо от своята сенчеста квартирка на улица "Княз Борис I", някъде към Женския пазар. А в действителност преди час беше излязла от скъп софийски хотел; банята беше великолепна, европейска, но тя не намери сили за един обикновен душ. Болеше я всичко, ала най-много я болеше душата. Около нея - гъмжеше разбунен кошер, обливаха я погледи и на познати очи, ала никой не се спря до масата й. Тя знаеше, че болестта й надяна маска - зловеща, обгорена, деформирана маска от папие-маше с все още живи, но гаснещи очи в дълбоки черни орбити...
Нямаше я жената, която те познаваха. Нямаше я оная поруменяла в Княжевската баня жена, силна, замъшна, гърдеста, която потапя в смях болките и несгодите си. А понякога сипе и твърде безсолни думи, но преварени в нейната цензурна кафеварка. Не странеше и от чаша водка.
О-о, тя знаеше, че не гледа тя, а смъртта гледа, настанила се в клето, болно и умиращо тяло. Знаеше, че умира, и не искаше нищо друго.
Една дума искаше само.
А навън из ситно сито се сипе, сипе кротък есенен снежец. Раненият Пегас, умиращ, сменя одеждите си. И тъмната улица побелява - разстлано платно, върху което редки минувачи редят със стъпки нестройни писмена за своето неясно и тревожно бъдеще...