Спираш да дишаш, за да уловиш мига

Мария Евтимова е икономист по образование, журналист по душа и фотограф по призвание. Свищовлийка. След в. "Свищов" и Дарик радио завеждаше връзките с обществеността в Митница Свищов. Още е "митничарка".
"Дунав на софийска земя" е четвъртата й самостоятелна изложба, с която тя гостува на традиционната предколедна среща на Свищовския клуб. Фотосите - 34 на брой, са били нарочно селектирани за хората със свищовски корен, живеещи в столицата, които обичат голямата европейска река, край която са израснали.
Софийските свищовлии можаха да си купят от фотографиите на Мария Евтимова, но огромната й мечта е да подготви благотворителна изложба в полза на деца със зрителни проблеми. Мария е разбрала какво е да не виждаш, както и какво е хората да не осъзнават какъв проблем е това.

Цитат:
"Прави ме щастлива фактът, че начинът, по който съм почувствала, видяла и снимала едно нещо, се усеща от някого на хиляди километра - мястото, енергията, слънцето, мъглата..."

- Мария, кога откри, че художествената фотография е не само твое хоби, а истинската ти същност?
- В един момент просто започна да се получава - снимам от десетина години, но сериозно и целенасочено - от 7-8. Не се храня от  фотографията, тя е моето бягство, това съм аз. Нещата, които не мога да изразя по друг начин, ги ловя и показвам чрез обектива.
- Снимането не е ли твърде скъпичко хоби?
- Хубавите неща струват пари.
- Кога снимаш, носиш ли винаги апарата със себе си?
- В началото носех, но когато апаратът стана по-голям, по-тежък и невъзможен за носене, спрях. Сега ходя на лов за залези, на лов за Дунав, ама то си е особен вид флирт. На събраните тук хора реката им липсва, знам. Затова им я "събрах" във фотоси. За мене реката е всичко, тя е градът.
- Какво обичаш да снимаш, Мария?
- Открила съм един макросвят, в който, като потънеш, нещата преминават в друго измерение - неща, за които не подозираш, че съществуват, а от ударите на сърцето ти фокусът бяга. Поемаш въздух и спираш да дишаш, ако искаш да ги уловиш. Съвсем различни от обичайните емоции са тези.
- Публикувала ли си в специализирани издания свои снимки?
- Не смятам, че работите ми са на такова ниво и с необходимото качество за подобни издания. 
- Докъде стигна с идеята за благотворителна изложба?
- Пробвам няколко пъти с благотворителни организации. Обещават, вижда се как нещата тръгват и в един момент... Последният път беше две седмици преди обявената дата на изложбата, случи се съвсем наскоро с извинението: "Мария, предстоят избори, трябва да изкарвам пари!" Аз съм 95 процента с намалено зрение - дясното око не вижда изобщо, лявото се коригира с голям диоптър. Така е от две години, следствие от втора сърдечна операция, инсулт и запушване на ретината на дясното око.
В момента, в който това ми се случи, си дадох сметка, че имам хоби, семейство, приятели, нещо, което да ме държи на повърхността и да ме кара да се чувствам значима. Но има хора, които наистина потъват. Има деца по домовете за сираци, които се раждат с проблеми, а те биха могли да бъдат отстранени. За хората като мене е проблем слизането по стълби. Това се дребни пречки, които с малко средства биха могли да не ти бъдат проблем. Една проста контрастна лента в края на стъпалото ще ти покаже къде свършва то. Блъскаш се в хората, които са откъм окото, с което не виждаш. На мене са ми скачали: "Къде гледаш?". Какво да му обясниш? Или да ти се присмива колега, че като наливаш вода, не виждаш чашата и разливаш встрани, защото нямаш 3D зрение. Хората покрай мене знаят за "дреболиите" от всекидневието, съобразяват се, но повечето си казват: "И какво, снима, как може да не вижда?"
- А как снимаш?
- Трудно ми е да чета, на петия ред губя края, но обектите, които снимам, просто ги чувствам.
- Скрежинките, които си снимала и публикува във Фейсбук?
- Спирам да дишам, човече, защото в момента, в който ти тупне сърцето, фокусът ти заминава, толкова е фино, затова казвам - то е друг свят. За мен това е по-добрият!
- Какви са хората, с които снимаш?
- Любители като мен, събрахме се като туристи, после взехме апаратите и сме пет човека, които редовно си обикаляме, имаме си нашите съботи. По предварителен маршрут ходим и снимаме. Това е един откраднат ден, далеч от всекидневието, с хора, които мислят като теб, възприемат нещата по сходен начин. Не се състезаваме, допълваме се.
- А в неделя?
- Задръстваме си компютрите със снимки, защото всеки иска да сподели с останалите кадрите от предишния ден. Страхотен експеримент - петима души от пет различни ъгъла снимат един и същ обект по пет различни начина. Емоция. С тях споделих места, които ревниво пазех само за себе си, защото съм смятала, че хората, които заведа, няма да изживеят емоцията по същия начин. В групата сме адвокат, съдийка, работник в ТЕЦ, машинен инженер и аз.
- И се лишавате от доста неща, за да имате добра техника?
- Скъпо, но и евтино. Тръгваш и си на един кроасан през деня, не ти трябва нищо повече - не търсиш заведения, не ти трябва лукс, прибираш се окалян до коленете, но щастлив като змей.
- И аз гледам магическите ви фотоси с очилца...
- С три чифта съм аз, трудно ми е, но Кристиян, който е тук сега, е един от приятелите ми със специални програми за обработка. Когато нещо не мога да видя добре, му ги пращам да помогне. Някоя точица някъде не съм видяла, показват ми я.
- Кой те запали по фотографията, Мария?
- Не знам. Аз съм луд колоездач. Допреди втората си сърдечна операция съм карала велосипед по над сто километра на ден. В един момент започнах да виждам нещата по начин, по който искам. Исках да ги запазя като образи. Започнах с едно малко фотоапаратче и когато реших, че съм му изстискала възможностите, последва второ, трето. Минах на друг клас техника. В момента снимам с "Никон", който не е нов, а базов модел - на 4 години машина, но ми е толкова вярна. И аз на нея.
- Екстрите й?
- Огледално рефлексна машина. Брат ми (възкликва Мария срещу идващия към нас млад мъж), питаш кой ме запали. Той е професионален оператор, може да ни е заложено нещо семейно, знам ли. Но той е в голямата динамика, докато аз съм по тайните местенца.
- Какво получаваш от фотографията, което с нищо друго не може да се компенсира?
- Намирам се в нея, а чрез нея се свързах - през Фейсбук, разбира се, с хора от цял свят, които харесват моите неща и ги чувстват. За мен това е невероятна емоция, прави ме щастлива фактът, че начина, по който съм почувствала, видяла и снимала едно нещо, някой на хиляди километра усеща по същия начин мястото, енергията, слънцето, мъглата...