След Либия НАТО трябва да се преосмисли

Франсоа Есбур

В сравнение с намесата на западни държави на Балканите, в Персийския залив или в Афганистан войната в Либия бе относително скромна - използвани бяха по-малко от сто бойни самолета и най-много десетина ударни хеликоптера. Тя обаче ще има извънредно големи стратегически последици за държавите от Северноатлантическия алианс, както и за Европейския съюз.
Причина, на първо място, е двойното решение на САЩ, оповестено дни след началото на войната, да изтеглят пилотите и бойните си самолети и да не ръководят конфликта: за пръв път, откакто приключиха войните за деколонизация, Щатите се отказаха от лидерството в една коалиционна война. Инициативата изненада европейските членки на коалицията, които обаче съумяха да се нагодят към нея. Липсата на американски самолети, поддържащи бойните действия, вероятно е удължила войната, колкото французите и британците да изпратят свои ударни хеликоптери, необходими за съответните мисии. Като оставим настрана, че французите и британците имат право да се гордеят с победата, постигната при тези условия, последиците от новата политика на САЩ - "да ръководят тайно" ("leading from behind"), са твърде многобройни. Първо, войната за щастие не бе водена "по американски", тоест "с превъзхождща сила" ("overwhelming force") или чрез "шок и ужас" ("shock and awe"), което означава да бъдат разрушавани електроцентрали, водопречиствателни станции и други инфраструктурни обекти - това създаде доста трудности при възстановяването на нормалния живот в Ирак, Косово и Сърбия след войните. Ако успеят да възпрепятстват евентуални погроми, новите либийски власти ще разполагат с инфраструктурата, критично необходима за битовите нужди на населението.
Промяната в ролята на САЩ ще се отрази тежко на европейските военни разходи. По време на студената война и след нея имаше разпределение на труда между отделните членки на НАТО - американците осигуряваха по-специално потискането на противовъздушната отбрана и огневата поддръжка от въздуха и нямаше нужда европейците да инвестират средства за целта. Така бе избягвано онова, което американците наричат "ненужно дублиране на усилията". Въпросът обаче отново застава на дневен ред и в своите бюджети, изтънели от кризата, нашите държави ще трябва да предвидят средства, с които да купят самолети за огнева поддръжка или да разработват с ускорени темпове системи за зареждане във въздуха. Поне ако позицията на САЩ по време на войната в Либия е била прецедент, а не изключение. Както показва затварянето на Щатите в себе си след иракската авантюра и безкрайната война в Афганистан - а да не забравяме и твърде големите съкращения в американския бюджет за отбрана, планирани до 2020 г. (споразумението за дълга предвижда орязване на 550 до 900 милиарда долара) - става дума по-скоро за прецедент. За да могат в бъдеще да водят операции като тази в Либия, европейците ще трябва вероятно да намалят досегашния си принос към дейността на коалиции под командването на САЩ далеч от страните им, например за войната в Афганистан. В нея участват днес над 30 000 европейски войници и за разлика от войната в Либия повечето са изложени на същите рискове като бойните си другари американци.
С други думи, НАТО съвсем не е на път да се "глобализира" и все повече ще се превръща в регионална организация.
Пагубен в стратегически план бе също изборът на повечето държави членки на ЕС и НАТО, решили да не участват под никаква форма във войната в Либия, независимо че имаше изричен мандат от Съвета за сигурност на ООН и решение на Алианса за оперативен контрол над задействаните сили. В своя отказ Германия стигна дотам, че забрани на германците от екипажите на натовските самолети-радари Ауакс да изпълняват задълженията си. Германия се върна с 20 г. назад - в епохата, когато се сблъска с проблеми от същия род по време на първата война в Залива и в Босна. Може само да се надяваме, че евентуални промени в германската политика - участие на социалистите или дори на "зелените" в управляващата коалиция, ще подтикнат голямата ни съседка да проявява повече солидарност, както преди. Остават по-мащабните и вероятно по-трайни последици от отказа на повечето европейски държави да участват в съвместни военни операции, легитимирани от Съвета за сигурност. Сред пострадалите е и НАТО. Интегрираният технически механизъм за координация на НАТО изигра фундаментална роля за успешните действия на войските ни в Либия, но при все това Алиансът не успя да осигури съответното политическо поведение, както по време на въздушната кампания в Косово през 1999 г. И как да стане иначе, щом толкова важни страни като Полша, Турция и Германия отказваха да прибегнат до сила в Либия? За нещастие Европейският съюз бе сполетян от същите неприятности; външната политика и отбраната на общността се озоваха в задънена улица.
Също като кризата с държавните дългове, войната в Либия хвърли светлина върху дълбоките пукнатини в европейския проект.