Сизифе, българино!

"Сизифе, сърбине!", бе възкликнал иронично сръбският сатирик Нинус Несторович. На Балканите всички политически усилия да се измъкнем от мрачните страсти и тъмните времена май все се оказват сизифовски. В такава ситуация единствено хуморът може да бъде спасителен изход.
Трудно обаче е да се шегуваш със зачестилите прояви на политическа агресия, които изпълват българското ежедневие. Само вчера станаха ясни два факта - някоя примитивна душа изсипа огромно количество боклуци пред клуб на БСП в Кюстендил, а в Пловдив анонимни нощни вандали строшиха пана от изложба за Георги Димитров.
Сизифовският път през последните 22 години се оказа абсолютно безсмислен. Сякаш отново се връщаме във времената на черната агресия и радикалното противопоставяне. Всъщност и това не е вярно. В началото на 90-те години изострянето се дължеше на идейни сблъсъци, на различни политически визии. Днес битката е на лумпените срещу всички останали. Агресията никога не е символ на правотата, а на безсилието. Вандализмът е последното оръжие на маргиналите, които не знаят по какъв друг начин да триумфират над останалия свят.
22 години хаос ни доведоха пак до времена, в които насилието става политически инструмент, а строшените пана - опит за партийна битка. Защо ни бяха всичките сизифовски усилия по пътя? Историческата съдба на България винаги успешно преоткрива политиката на юмруците, стратегията на нощните набези, триумфа на разрушението. Това е знак не само за политически разпад на обществото. Малко по-страшно е.
Показва, че Сизиф е и българин.