Синовете на полка

Петър Куцаров

Годишнината от руско-турската война (1877/78 г.) дава повод да разгърнем неизвестни страници от секретните архиви на Русия, свързани със завръщането в родината на прокудени българи. Турските жестокости преди и през Априлското въстание, а и по време на войната - опожаряването  на Стара Загора, оставят много наши сънародници  не само без домове, но и без родители. Част от българчета-сираци са били приютени от руските войски и стават синове на руските полкове много преди появата на повестта "Синът на полка". 

Прибирането на прокудените българи в България става приоритетна грижа на Третата българска държава в зората на нейното възникване. За завръщането на българи, намиращи се в съседна Гърция, е отпусната значителната за онова време сума от 5 000 сребърни рубли. На 3 юли 1879 година руският посланик в Атина - България все още няма свои задгранични представители, докладва в руското МВнР, че 

бедни българи дирят помощ

за да могат да се завърнат в родината си. Руският дипломат моли за указания по какъв начин би могъл да помогне на нуждаещите се български поданици. В резултат на преписката между българското МВнР и дипломатическите представителства на Русия в Атина и София е уточнен маршрутът за завръщане на нашите сънародници и редът за отчитане на отпуснатите средства. Посочената сума е предоставена на 10 януари 1880 г. чрез българския банкер в Цариград Стоянович на императорската мисия в Гърция. Отчитането на изразходваните суми се извършва пред руския дипломатически агент и генерален консул в София Давидов, а той от своя страна се отчита пред българското МВнР. 

Друг интересен епизод от работата в тази насока на първото след Освобождението българско правителство е свързан със завръщане на българчета-пълни сираци - синове на руски полкове.

Архивните документи сочат

че правителството на България, загрижено за съдбата на своите сънародници, се обръща към правителството на Русия за оказване на съдействие и подпомагане на българите при завръщането им в родината. В резултат на това искане министърът на вътрешните работи на Русия изпраща на 17 ноември 1879 г. циркулярни указания до ръководителите на губернии. В отговор на обръщението на правителството на Тодор Бурмов на 12 март 1880 г. губернаторът на Витебска губерния изпраща в Азиатския департамент на МВнР на Русия предоставения му от командващия на 16 пехотна дивизия списък на български момчета. Те са приютени от руските полкове по време на войната, пристигнали са в Русия и при направеното запитване от страна на властите изявяват желание да се завърнат в родината си, но не разполагат със средства, за да реализират отколешната си мечта. Витебският градоначалник предлага да бъдат предоставени от специалните фондове на МВнР средства за завръщането на младежите, като пътуването се извърши 

по железница до Одеса, а оттам с кораб до Варна

В архивите са съхранени имената на 12 български момчета-сираци, синове на руски полкове от 2 бригада на 16 пехотна дивизия. Към Углицкия полк на дивизията са били зачислени: "Савелий Христопов гор. Сливно (Сливен)/; Савелий Минков гор. Айдоса (Айтос); Михаил Степанов гор. Ени Загры (Нова Загора); Юрий Минович гор. Сливно". Синове на 64 пехотен Казански полк на същата дивизия са: "Григорий Казански гор. Эски Загры (Стара Загора); Иван Николаев гор. Ени Загры; Егор Петров гор. Киркилесы; Мануш Стоянович гор. Сливно; Дмитрий Казаков гор. Ени Загры; Михаил Петров гор. Адрианопол (Одрин); Антон Иванов гор. Баба Эски (днес в Турция); Николай Кудра гор. Мустафа-Паша (Свиленград)". Правописът на имената на младежите и родните им места е запазен според руските архивни документи, за да е в полза на интересуващите се да дирят корените на родовете си. 

За пътни от Витебск до Одеса са нужни по 24,09 рубли за децата и 48,18 р. за съпровождащото ги военно лице, тъй като било опасно да бъдат изпратени юношите сами. Освен това за билети на парахода от Русия до България, за храна и други потребности МВнР на Русия отпуска 580 рубли.

На 18 октомври 1880 г. е разпоредено изпращането на десет момчета от Витебск за България, тъй като две от тях се "отказали" да се завърнат. След два дни губернаторът на Витебск допълва, че и трето момче не ще замине за родината си. Съобщава се и името му - Григорий Казански, който е изпратен на обучение и възпитание в техническото училище на оръжейния завод в Тула, тъй като младежът показал завидни умения и способности при боравене с оръжие.

Този епизод от историята разкрива 

нови неизвестни досега страници

– отвеждането с оттеглящите се руски полкове на деца, останали без родители в резултат на турските зулуми по време на войната от 1877/1878 г. и особено през 1876 г.

Можем да предположим, че, по всяка вероятност, в другите полкове са останали  български младежи. Бюрократичната машина едва ли е успяла да задейства всички полкове, участвали в руско-турската война. Освен това, при липса на роднини и близки, децата са нямали стимул при кого да се завърнат в България. В инструкцията на руското МВР до губернаторите се посочва как и на какво основание трябва да бъдат издадени документи на оставащите в Русия българчета. Освен за посочените два полка, данни за пребиваване на български деца са открити и за 54 Мински полк, участвал в сраженията на Шипка. Може би не е случаен и фактът, че княз Александър т Български, а впоследствие и Фердинанд поемат шефство над този полк, а принц Борис и Кирил са зачислени в списъците на същото поделение.

Визираните и други документи показват, че на практика още след Санстефанския мирен договор новосъздаденото Княжество България се превръща в притегателен център за всички българи не само от Югоизточна, но и цяла Европа. Грижата за съотечествениците, останали по една или друга причина извън пределите на Третата Българска държава, е първостепенна задача на българското правителство, независимо от многото сериозни финансови, административни и други трудности, съпровождащи изграждането и укрепването на младата българска държавност.