Синдром на немощ

Да се идентифицираш с мъчителя си е начин да защитиш егото си. Това е едно от обясненията на т.нар. стокхолмски синдром. У нас все по-често ставаме свидетели на подобен феномен. В началото на юни м.г. гражданската инициатива "Системата ни убива" изгради палатковите се лагери. Две седмици по-късно социалният министър подаде оставка, защото не успявал да овладее ситуацията, а премиерът му я прие - поредният знак за политическа немощ у управляващите от ГЕРБ. После от Турция Борисов отхвърли оставката. "Щом въпросът не е до пари. Да го решат, за да ми се махне от главата". По-късно от сърцето му се откъснаха все пак 150 млн. лв. (от парите на данъкоплатците, разбира се) за хората с увреждания. Така от "Да ми се маха от главата" се стигна в края на януари до благодарност от гражданската инициатива към премиера. Прекрасна възможност за пореден път решени-недорешени проблемите на хората с увреждания да бъдат натикани в кьошето. Поне докато предизборно управляващите си ударят гордо гърдите за поредната си псевдореформа и гръмко да рекнат: "Спазихме обещанията си" и да поведат електората към "правилните" урни. Същият, който в предизборната еуфория ще е забравил, че минималната пенсия се увеличава с 39 ст. на ден, че работа за хората с увреждания трудно се намира, че дори да я намерят, едва 10% успяват да стигнат до работното си място, защото в европейска България ни пътищата, ни транспортът броят за хора инвалидите. 

Важното е да се благодари на премиера (нищо, че той е забъркал преди това кашата) - от болница "Лозенец" заради отказа от идеята да стане детска, миньори за решаване на проблема с ранното пенсиониране (нищо, че приносът за това е на друг). Дали Бащицата няма да си изпроси благодарност и от хората, които чакат трансплантация и не знаят дали ще я дочакат...