Щрихи от недовършения портрет

Рада Славинска

Да бъде писано за Стоян Караиванов е сложен процес. От една страна, се пише лесно, защото той има удивително богата творческа биография и винаги може да бъде открита сериозна причина да се обърне внимание върху неговото наследство и дейност. Могат да се намерят и десетки доказателства за това. От друга страна, се пише трудно поради факта, че "страницата" никога не може да бъде обърната изцяло и Стоян Караиванов съумява да ни изненадва непрекъснато с новаторските си идеи. Трудно е и заради респектиращото му излъчване и съвършената детайлност на неговото познание, заради вродената му скромност. Сложен процес, тъй като самият той е твърде сложна и многопластова личност. Животът му дотук оставя видима диря в историята на българската музика - изпълнителство, музикална педагогика, идейност - и го определя като своеобразен съвременен будител, възрожденец по душа и забележителна личност.
Преди близо четиридесет години мой близък родственик - дългогодишният преподавател по тромпет в БДК и основател на българската тромпетова школа проф. Петър Кърпаров - ми каза: "Вие в Пловдив си имате изключителен преподавател по валдхорна. Стоян Караиванов е не само педагог от световна величина. Той е личност с големи букви." Питах се какво може да накара един вече утвърден музикант да направи такова признание за много по-млад колега. Трябваха ми десетилетия, за да си отговоря. Кърпаров беше прозрял всеотдайността, таланта и креативността на Стоян Караиванов, присъщи на големите личности. Бе видял истинската човешка същност, съчетана с невероятна педагогическа дарба.
Двадесетина години по-късно моят преподавател по дирижиране, един от най-уважаваните хорови диригенти на България - доцент Крикор Четинян, сподели: "Изпитвам истински респект към работата на Стоян Караиванов. Неговият "клас" е от най-висока класа. Самият той е "институция" и вдига нивото на пловдивската музикантска общност в очите на света."
А аз се разминавах по коридорите на тогавашния Висш музикално-педагогически институт с този тих, скромен, деликатен, рано побелял професор, без дори да си давам сметка, че по света ни завиждат за него. Понякога узряваме бавно за "очевадните" истини. Чак когато ме поканиха да участвам във Втората национална среща на валдхорнистите в България с доклад на тема "Има ли в Пловдив валдхорнова школа?" осмислих в цялост дейността на Стоян Караиванов. Дадох си сметка за приноса му към българското изкуство. Осъзнах, че му дължим безрезервно признание за огромната просветителска дейност.
Дотогава знаех за него публично известни факти - че е роден през 1941 г., че преподава вече няколко десетилетия валдхорна в Музикалното училище и в Арт-академията в Пловдив. Знаех, че възпитаниците му се нареждат сред най-добрите български инструменталисти и имат извоювани много награди по различни международни конкурси. Знаех, че е извървял трънливия път на академичното израстване в АМТИИ от хоноруван преподавател до професор. Знаех също така, че е високо оценяван в йерархията на академичната общност - от редови педагог до декан на факултет "Музикална педагогика" и председател на първия извънстоличен Научен съвет по "музикознание и музикално изкуство". Знаех, че от няколко години заслужено носи титлата "академик" на Българската академия на науките и изкуствата. Знаех още, че е и създател на различни пособия за валдхорна и че колегите изпитват истинско уважение и респект към него.
Знаех и какъв преподавател е - ерудиран до степен да се почувстваш нищожен в познанията си, но и благороден в реверанса да не парадира с това. Безкрайно търпелив и готов да повтори десетки пъти заедно с теб трудните пасажи, но и взискателен до невъзможност. В музикалното училище се носеха легенди, споделяни "под сурдинка". Разказваше се за онази негова нетърпимост към лъжата и фалша, така добре известна на възпитаниците му. Говореше се за перфекционизма спрямо звукоизвличането, граничещ с болезнена непримиримост. Разискваха се "безкрайните" учебни часове, в които основно изискване бе всеки тон да е излязъл от душата, фразирането и въздуховоденето да са вокални, светоусещането да е темброво нюансирано и многоцветно, но... нагласата, да е нагласа на "боец". Защото той възпитава истински музиканти! Не просто валдхорнисти.
Знаех и някои факти от живота му извън музиката, като например, че е женен за най-прекрасното същество според мен и моите съученици отпреди 40 години. Това беше любимата ни учителка по математика от Музикалното училище Мария Караиванова. Знаех, че има син и дъщеря, както и четирима внуци. Знаех дори, че живее в "панелка" като обикновените простосмъртни. Но това бяха "човешките", лесно смилаемите щрихи в портрета. Другото бе трудно за възприемане - безграничната работоспособност, пълната отдаденост на работата, любовта, с която я върши...
Онова, което не бях осмислила до онзи момент, бяха 52-та випуска възпитаници на Стоян Караиванов. Събрани на едно място, биха наброявали числеността на елитна гимназия. И всеки ученик на тази школа носи с гордост невидимата, но престижна емблема "Ученик от класа на Стоян Караиванов". Близо осемдесетте призови отличия на тези ученици от различни международни и национални конкурси определят ниво, достойно за еталон - устойчиво високо и признато от световната валдхорнова гилдия! Повече от 70 от неговите възпитаници работят в престижни музикални институции и оркестри по цял свят - от Европа до Америка и от ЮАР до Южна Корея. И всеки от тези музиканти е проводник на неговите идеи, на методиката му, на педагогическите му похвати. Неслучайно президентът на Френската асоциация на валдхорнистите проф. Даниел Бург през 2001 г. атестира работата му със следните думи: "...Един голям майстор на валдхорновото изкуство с превъзходна педагогическа репутация и многобройни ученици, които оформя като забележителни професионалисти..."
Събирането на факти за наличието на Пловдивска валдхорнова школа разкри безапелационно решаващата роля на Стоян Караиванов в този процес. Потвърдиха се думите на проф. Асен Диамандиев, публикувани в книгата му "Моите спомени...", че "...С дейността си и постиженията на своите възпитаници той утвърди Пловдив в център на националното ни валдхорново изкуство..." Издирвайки документните потвърждения на различни събития, осмислих и нещо особено важно. Стоян Караиванов е сред малкото български дейци на културата, получили изумително високи оценки за дейността си не изобщо, а от световно признати тесни специалисти. Това е безспорен "пробив" и сериозна заявка на националната ни школа за духови инструменти пред света.
През годините съвършенството на интерпретациите на неговите ученици, тяхната техническа брилянтност и високата им изпълнителска култура са признати от някои от най-големите имена в световната общност на духовите инструменти като проф. Петер Дамм, проф. Люсиен Теве, проф. Франтишек Шолц, проф. Херман Бауман, проф. Райнер Хайнбух, проф. Отто Шмиц, проф. Марек Шилер, проф. Даниел Бург, проф. Хавиер Боне, з.а. проф. Виктор Сумеркин, з.а. Юрий Болшиянов и мн. др. Десетки положителни статии, мнения, отзиви, критики, атестати бележат над 50-те години активна творческа и педагогическа дейност. Още през 1979 г. тогавашният президент на Френската асоциация на валдхорнистите проф. Люсиен Теве заслужено го причислява към "...авангарда на педагозите специалисти по духови инструменти в наше време..."
А оттогава са минали 37 години. Вече са факт повече от 40 публикувани от него заглавия на учебни и художествени пособия, които в действителност представляват основната част от националната ни художествена и инструктивна литература по валдхорна. Пособия, към които проявяват интерес издателства в Чехия, Германия, Холандия, САЩ. Факт са и стотиците концерти на негови ученици - традиционни или абсолютно новаторски като напр. концертите, посветени на живота и делото на емблематични валдхорнисти на ХХ век - на Кирил-Карел Стари, на Михаил и Виталий Буяновски, на Меир Римон, на Люсиен Теве, на Петер Дамм и др.
Новаторството съпътства всяка стъпка от живота на Стоян Караиванов. Новаторство - в акумулирането на дадена музикална култура като концерта, посветен на 1700 години християнство в Армения изцяло с музика от арменски композитори, или като концерта "200 години Френска революция". Новаторство - в цялостното потъване в някое стилово направление като "100 години музикален импресионизъм" или пък "120 години "Могучая кучка". Новаторство - в търсенето на нестандартното като концертите "Инструментален романс", "Инструментална песен", "Изтръгнати от забравата", "Серенада" или "Валдхорновата миниатюра на XX век". Новаторство в информирането и възпитаването на публиката - в концерти като "Испанска и латиноамериканска музика", "Еврейска музика" или дори "Концерт, посветен на жените, свързали образование и професионална реализация с валдхорновото изкуство". Концертите са стотици, изпълняваните автори над 150, а идеите продължават да се раждат - от създаването и експериментирането на нова нетрадиционна методика за ранно обучение и възпитание на млади валдхорнисти, през създаването на Студио "Хорнисимо", до научно-практически семинари, майсторски класове, квалификационни курсове, иницииране на различни музикални конкурси... Дейност стресиращо огромна, а инвенцията - не по-малко впечатляваща.
Роден на 10 февруари преди 75 години, основателят на Пловдивската валдхорнова школа проф. Стоян Караиванов се радва на обичта и уважението на своите ученици, колеги, почитатели и приятели. Защото ние, хората, докоснали се до делото му, сме щастливи да имаме край себе си истински будител. Не образ от историята и литературата, а човек от плът и кръв. Наглед обикновен, но когато се вгледаш в щрихите от портрета му, разбираш, че стоиш срещу шедьовър.

Тържествено честване на проф. Стоян Караиванов ще се състои на 21 февруари от 11 ч. в салона на НУМТИ "Добрин Петков" в Пловдив

16.09.1964 г. Първи учебен ден и първи учебен час на "преподавателя" Стоян Караиванов с ученичката Мария Ташева. По инициатива, превърнала се в традиция, тогавашният заместник-директор на Пловдивското музикално училище Анастас Маринкев документално "съхранява за историята" този паметен ден на новопостъпилите млади учители