Щрихи

Стоян БОЙЧЕВ е автор на повече от 20 книги - романи, повести и сборници с разкази, сред които "Неспокойни дни" (1966), "Белият път" (1974), "Топла есен" (1975), "Горчива трева" (1981), "Иваново възшествие" (1985), "Пазач на наблюдателница" (1986), "Холандско лале" (1989), "Омайно биле отровно" (2006), "Златното ведро" (2006), "Мъниста" (2008) и др.

Лев Николаевич Толстой работи над "Война и мир" от 1863 до 1869 г. Гигантски труд. Гениално произведение. А София Андреевна Толстая е записала в дневника си неговите думи: "Не е трудно да напишеш нещо, трудно е да не напишеш..."
"Ана Каренина" той завършва през 1877 г. Затворен в себе си, останал дълго време сам с мислите си, Лев Николаевич Толстой казва: "Ако пак пропиша... ще напиша нещо съвсем друго, всичките ми досегашни писания са били само етюди..."
Тези божествени, но и енигматични думи ще стряскат и стъписват всекиго, посегнал към белия лист и перото, докато свят светува.


Черни месечинки

Точно тъй ми рече: "С черни месечинки под ноктите..."
Била по него време младо момиче, подевка, и уточняваше: "Тогива турците биеха Дряновския манастир с топове, слушахме ги, а по горите тръгнаха комити..."
Тези думи чух от баба ми Йордана преди повече от седемдесет години.
Въстаникът бил ровил с нокти земята, търсил, клетникът, сладък корен, глада си да утоли. Бил заловен, вероятно предаден, в близките Драгановски колиби, подирил там комат хляб и покрив през хладната и влажна пролет на 1876 г. По тези места завалял сняг на връх деня на Константин и Елена... Водели го настръхнали заптии - те на коне, а въстаникът - бос по снега, с въжен гердан на шията, за конска опашка вързан...
Днес, като си мисля за думите и тяхната сила, за боята и звуците им, нали човек цял живот с туй се занимава - искрено се удивлявам на жестоката точност и категоричност на тези "черни месечинки", натежали от болка. И това е видяло и запомнило младо българско момиче от Еленския балкан, подевка още... И как човек да не се връща там, откъдето е тръгнал; и как човек да не се вслушва в думите, които там е чул за пръв път!...


Неосъществено пътешествие

С Николай Зидаров водехме по телефона доста обстойни разговори. И не само това, имахме си тайна, гласяхме пътешествие до колиби Стражата, че и до Побък (съседни колиби).
Той е роден в село Въбел, Търговищко, но родителите му са преселници тъкмо от колиби Стражата, на границата между някогашната Дряновска и Търновска околия, на три-четири километра горски път от моето родно село. По тези места Зидаров беше само минавал, ако не се лъжа, веднъж и набързо. А знаеше подробности, названия на местности, събития, празници и свързани с тях обичаи, сякаш беше роден и живял в Стражата.
Връщал се е, милият, в детските си и младежки години - взрян и вслушан в близките си, незабравили родните места - ни хората, оставени там, ни посталите нивки, ни гората, ни яката дъбова кория, отвъд Гърньовския рид, ни горския колник, ни старото вървище на юг, към Балкана...
Човек цял живот се учи.
Ако стари люде се канят да сторят нещо - да го не отлагат.
Ако имат сили - нека го наченат сега, начаса. Иначе - може да стане късно.
Така се случи с нашето пътешествие.
А пък аз и не разбрах кога Николай Зидаров ни напусна. Тъжно е. И съжалих, че не съм сред десетината, застанали край гроба му. А още по-тъжно е, че дълго отлагахме нашето пътешествие до колиби Стражата, а ако времето е хубаво - да прескочим и до колиби Побък, където, казват, никой не живее вече.


Андрей

Все тъй е пред очите ми този млад, сигурно стъпил на земята българин, плещест при това; все тъй се взирам в образа му - суров образ на българин от източните краища на страната, мъж с истински "мъжки" вежди; и щом човек срещне погледа му, плиснат сякаш от доброта и благосклонност, разбира откъде иде магията на неговата великолепна поезия.
И нещо странно: този як наглед млад българин постепенно налагаше с присъствието си, с поведението си, с цялостното си излъчване тиха, почти светла тъга. Или това е било само мое, трудно обяснимо усещане?... Нашето познанство беше твърде късно, когато Андрей Германов имаше вече здравословни проблеми - времето, в което, както той казваше, самоубийствено живеем.


Защо?

Срещнахме се на улица "Любен Каравелов". Живеел тук наблизо. Стори ми се променен, уморен, да не кажа - състарен. Тръгнахме заедно. Предложих му да седнем някъде, но той отказа. Та така, разхождахме се повече от час в сравнително тихия квартал на изток от булевард "Васил Левски".
С Камен Калчев сме почти земляци. Този факт ме подведе и преди много години му написах писмо. Той не ми отговори и не прояви интерес към писанията ми. Сетне, много по-късно, след като се появиха книжките ми, някак незабелязано се "сдружихме".
Та така, разхождахме се и си приказвахме. И изведнъж - думи, които не мога да забравя: Цял живот човек се блъска, стреми се към съвършенство, книги пише, хвалят го... и ето че идва време, когато вижда, че всичко е било нахалос... (Не слагам тези думи в кавички, но държа, че са точни като съдържание.)
Изненада ме и ме натъжи.
Той беше творец, вкусил сладостта на известността и на славата. Много хора му завиждаха. И при това той беше добър писател ("При извора на живота") и могат да му се простят някои увлечения... Да, при хубавите му неща мога да добавя и "Софийски разкази"... Защо? Защо, наистина, ми каза тези тежки думи?...
Може би искаше да ме предпази от нещо.


Закъсняла среща

Беше някакво събрание, долу, в кинозалата на "Ангел Кънчев" 5. Щом закъснееш - щеш не щеш - ще трябва да се намъкнеш в дълга редица от столове чак до стената, без изход към дясната страна - "рационално" използване на пространството. Пред мене върви възрастен мъж с прошарен тил, вежливо вдига насядалите - отиваме към крайните две места. Щом седнахме, мълчаливо се огледахме един друг и си кимнахме за поздрав. Беше Николай Стайков, тракиецът от село Гранит, Старозагорско, от същинския път на южната българска земя, която той така силно обичаше и тихо, без вик възпяваше - и за радост, и за болка...
Оказа се доста неспокоен човек.
Всичко на събранието го интересуваше и измъчваше. По едно време се размърда, стори ми се, че иска да напусне събранието - надигнах се да му направя път.
- Не, къде?... Къде да дигам цяла редица хора!...
И остана, за да начене цял монолог, изказване под сурдинка, което слушахме само ние, съседите му. От президиума направиха бележка да се пази тишина, но бай Николай не обърна внимание - той знаеше, че е прав...
Не си спомням какво сме говорили оная вечер след събранието по пустите софийски улици, но знам, че беше начало на нещо хубаво, което, за жалост, не продължи.
Наскоро, през 1983 г., Николай Стайков почина.


Големият прозорец

Беше изненадан от голяма известност, каквато малцина български писатели са имали.
Романът му "На живот и смърт" има над десет издания в големи тиражи. Преведен е на много чужди езици.
Димитър Ангелов написа в своя живот още една повест, похвалена от Антон Страшимиров, два фантастични романа и сборник разкази "Песен на гората". Тези разкази той особено ценеше и са неговата лебедова песен.
Той си отиде на 73 години.
Беше висок, прав, хубав старец.
И недоволен от себе си човек. Казваше, че е пропилял живота си. Търсеше светлина, повече светлина... Спасяваше го мисълта, че дълго време е бил учител по психология и логика - учителят сее знания, излъчва светлина... На стари години седеше пред своя необичайно широк прозорец - цяла стена от едно стъкло, довозено, казваше, чак от Чехословакия. Гостите му се удивляваха. Седеше и дълго гледаше как иде светлина от снежните склонове на планината - натам води неясна, криволичеща пъртина.
Често се канеше да стане и да тръгне, за да напише това, което е пропуснал да стори.


Превод

В края на 40-те години на миналия век младият Стоян Каролев е главен редактор на "Партиздат". Често лично докладва на Вълко Червенков. Предстои издаването на съчиненията на класиците - Маркс и Енгелс. На няколко пъти младият Каролев настоява, казва, че е по-добре да се правят преводи от немски език, по оригиналите, имаме при това и добри германисти (например Георги Георгиев). Вълко Червенков мълчи - че един, че два, че три пъти. Не може младият главен редактор да схване мислите на началството. Накрая гръмовержецът отсича: "Момче, ти не разбра ли, че от руски трябва да се превежда!... Или искаш да ти изтегля ушите!..."

Дора Габе и Лада Галина

Било е в края на 50-те години на миналия век.
В окръжния град се открива седмица на детската книга. Дошла е група млади писатели, водени от Дора Габе - хубава, разкошна жена, далеч над 50-те. Като квачка, като същинска квачка води и завръща около себе си шумното люпило. А близко до нея - едно налято със сила русоляво момиче - нещо като асистент или адютант на началството. Ала не съвсем. Ясно, Дора Габе цени и обича помощничката си - изтъква я и я насърчава. Не изпуща да назове младото момиче с твърде звучното, интересно и запомнящо се име - Лада Галина.


Двама

Не бих казал, че произволно поставям двамата един до друг - Атанас Далчев и Борис Делчев. Не, разбира се. Те съществено се различават, но имат и нещо общо - и двамата са живели и учили на запад, и двамата познават и обичат френската литература, и двамата са писали малки, силни, фрагментарни неща. У Далчев те са и така озаглавени - "Фрагменти", а у Делчев - "В късни часове".
За "Фрагменти" са казани и написани много хубави думи; за "В късни часове" - по-малко.
Обичам тези книги и често се обръщам към тях - наистина, в късните часове.
С Борис Делчев се познавах, разговарял съм с него и зная колко високо той ценеше фрагментите на А. Далчев. Обща понякога е и насоката на техните мисли; общи, ако не и еднакви са в някои случаи внушенията им.
Не искам, не ми е работа да правя анализ, просто казвам: две хубави книги, към които често се връщам...
Тази нощ, мъчен от безсънеца, като си мислех за двамата, открих нещо, което ми донесе тишина: те се допълват един друг по някакъв странен начин... Може би не съм прав.

Пренесени къщи

През всичкото време, а това беше един пролетен, струва ми се, майски следобед - през всичкото време изпитвах странно чувство: бил съм тук преди години, и ето че съм дошъл пак. Исках да си спомня кога е било това мое посещение, по какъв повод - ала не, нищо не можех да си спомня. Бях сигурен, че идвам по тези места за пръв път. Или това е може би сън, сънуван преди години, утаен в подсъзнанието ми, и ето че сънят е изплувал наново... Беше ми приятно да гледам каменните огради, иззидани старателно от добри майстори, високите порти, през които можеше да мине добре натоварена волска кола със снопи, къщите, притихнали сред овошки, вперили очи на юг, градините, изпъстрени със здравец и иглика, чардаците, обкичени с дъхаво мушкато, и всички ония дребни, незабележими на пръв поглед неща, които ни заобикалят в позната и любима среда... И все пак - кога съм бил тук?...
Ала това недоумение не продължи дълго. Придружителят ми спомена между другото, че хората тук са балканджии, слезли по тези места в края на ХIХ век, заели мястото на мюсюлманското население след Освобождението, изселило се надолу към Анадола. И добави, че почти всички тук са потомци на изселници от Войнежа и Въглевци - моят роден край.
Изведнъж ми светна и всичко застана на мястото си. Моите земляци бяха въздигнали новите си къщи точно такива, каквито са били на предишните им местоживелища. Всичко, което им е било мило на сърцето, и е било изоставено там горе, под Бутура и Планинеца, те бяха съградили тук от камък и обич.