Ще заживеем ли в друга държава?

Панко Анчев

Идва краят не само на днешното управлението и неговия деспотичен ръководител, но и на илюзията, че някой отвън с връзки (като Симеон Сакскобургготски) или със силна и твърда ръка (може би като ръката на сегашния) "ще ни оправи". Хората все повече разбират, че това не може да се случи поради безсилието и непригодността и на единия, и на другия, както и на самата идея, че "оправянето" ще се осъществи от отделна личност. Това наистина не е възможно, защото държавата с всичките си сфери е твърде сложен механизъм, за да сведем желаното щастие до идващите отнякъде пари, с които народът ще си напълни джобовете и ще тръгне щастлив по магазините, за да харчи на воля. Държавата не е и сборище от престъпни властници и чиновници, които бат`Бойко, като арестува и отпрати в затворите, ще настъпи радост и благоденствие с неговите честни и чисти служители - адвокати, нотариуси, бивши и настоящи полицаи и следователи, срещани по кръстовища кандидати за министри.
Колкото и хвалби да получаваме от ЕС и особено от Силвио Берлускони, животът става все по-труден и дори опасен. Той няма да се подобри с удържане на дефицита в държавния бюджет, нито с прокарването на магистрали и въвеждането на стандарти в производството на месни и млечни храни. Просто държавата е нещо друго и народът започва да разбира, че това "друго" изисква ум и разум, а не само нечленоразделно говорене, клетви и самохвалства.
Аз нямам съмнение, че е въпрос на време и тази черна вода да се оттече. Още малко и

ще преживеем поредните простотии

и нечистотии в държавното управление. Ще бъде изхвърлен на историческото бунище още един самозванец и лъжеспасител на народа; още едно чучело ще бъде с изкълвани от гарваните на историята очи и справедливо ще изтърпи униженията, на които самото то подлага тези, които се съмняват в него. Но точно тогава ще настъпи най-трудното. Затова е необходимо да знаем към какво се стремим, какво искаме да постигнем, как и с кого ще го направим.
Ако искаме повече да не се повтаря това, което беше досега (а трябва да го поискаме!), необходимо е още от днес да започнем сериозен разговор за това каква ще бъде държавата ни в близкото бъдеще и каква власт ще я управлява, за да се спре най-сетне нейният разпад и да се върнем към нормалното съществуване. Нещата очевидно няма да тръгнат от икономиката, макар тя да е особено важна и определяща до голяма степен за възможностите за добър живот. Икономиката ни е включена в международното разделение на труда; тя е част от икономиката на Европейския съюз и по неизбежност следва възходите и кризите й. Въпросът е да се намери балансът между националните особености и закономерностите, които се проявяват в целия свят, както и мястото на българския производител на световните пазари. Но това няма да стане с

пълното подчинение на либералните идеи

според които пазарът сам регулира всичко, а с постоянна и добре обмислена стратегия и с активна работа на всички, които имат отношение към икономическото ни развитие. Бизнесът иска условия, а какви са тези условия, знаят и първокурсниците в икономическите университети. Толкова ли е трудно да бъдат създадени и да започне едно нормално и плавно съживяване, което да доведе в скоро време до достатъчен за повишаване жизненото равнище икономически растеж?
Но е изключено икономиката на държавата да се развива нормално при ненормална политическа и нравствена обстановка. Когато управлява посредствеността, не е възможно да се живее щастливо. Нищо не разрушава толкова бързо и брутално една държава и не предизвиква мъчителния упадък на националната култура колкото посредствеността във властта.

Днешната посредственост е войнстваща

и за нещастие вече е образувала метастази върху почти всички органи и сфери на държавното тяло, както и в местната власт, та дори и в частния сектор. Тези метастази не се лекуват със сладки приказки и апели за разум, а само с решителни действия. За да бъдат отстранени убогостта и бездарието, е необходимо увличането на интелигенцията в обществените процеси, нейното обединение и организиране за тежката работа, която й предстои като организатор и катализатор на промените.
Всяко общество и държава имат нужда от лидер, който да ги поведе и който да съблюдава, седейки най-отгоре, хармонията и равновесието. Той трябва да притъпява социалните противоречия и да хармонизира политическите различия, които в повечето случаи са партийни междуособици, а не реални конфликти на идейна основа. Лидерът не бива еднолично да решава тези противоречия и изобщо проблемите, а да ги поставя открито и да насочва активното

мислене в посока на общото решение

Сега неговата роля е да примири партийните амбиции и да накара партиите да излъчат общо правителство, което да разработи краткосрочна и средносрочна програма за развитие на обществото и държавата. Тази програма трябва да съдържа най-вече действия за елиминиране на посредствеността в държавното управление, за ограничаване нейната активност и агресивност. Но ако начело стоят посредствени хора, как ще изгонят посредствеността? Невъзможно е. Именно поради това е нужна енергията на интелигенцията, която да постави критериите и следи за тяхното прилагане. Националният лидер е този, който ще гарантира неприкосновеността и целенасочеността на тази интелектуална енергия. Важното е да няма партийни боричкания и желания "да уредим нашите хора". Партизанщината е била винаги гибелна, но сега е още по-страшна.
Конституцията урежда формата на държавното управление. Там е казано, че управлява този, който получи мнозинство на парламентарните, президентските или местните избори. Няма причина да се отказваме от този основополагащ принцип на модерната демокрация въпреки неговата неефективност. Но ние можем да отидем отвъд този принцип и без да го нарушаваме. Обществото е разделено и макар да осъзнава опасностите, които тегнат над него, то не е склонно да се лишава от избори и да предоставя властта на група хора, които се смятат за по-подготвени и отговорни от него, за да образува правителство и изпълни спасителната програма. Партиите обаче като представители на отделните обществени съсловия са в състояние да пренебрегнат своя партизански егоизъм и доброволно да се съгласят на политическия вариант, който ще донесе добро на всички.
Но как?
Съборността винаги е силата на българския свят и неговата традиционна власт през цялата ни история. Ако се върнем към нея, като направим

екипи от умни и подготвени хора

за всички сфери на икономическия и държавния живот (финанси, транспорт, строителство, култура, образование, национална сигурност и обществен ред, външна политика и т.н.), ще придобием със собствени сили цялостната реална и съобразена с условията и възможностите програма за действие, чието изпълнение ще позволи бързо нормализиране на живота в България. Тук не става дума за лява или дясна програма. В някои области е необходимо да се действа съобразно лявата идеология; в други - според дясната. А има сфери, където трябва да се прилагат социално-либерални принципи на управление. Важното е да има съгласие и разумно виждане, а не политическо боричкане, предизвиквано и от закостенелите мозъци на псевдоидеолозите на политическите партии, в това число и на БСП.
Възможно ли е наистина такъв вариант на управление в България? Не възразявам - той е доста проблематичен и романтичен за нашите условия, а и за реалностите в Европейския съюз. В него преобладава ентусиазмът, който сякаш не отчита българските нрави, социалните конфликти, равнището на образованост и култура на политиците, амбициите на сегашните все още

ненахранили се от държавната трапеза

управници. И все пак предлаганият вариант не е илюзорен и не е упражнение в политическа риторика и пророчество.
Вярно е, че призиви за подобно обединение са правени и преди, но тогава още не бе приключил процесът на социално и политическо разслоение на обществото, а докато този процес протича, няма как да се осъществи единството. Сега е далеч по-ясно кой кой е в социално-политическата карта на България, какви са неговите позиции, кого представлява и какво може съсловието и партията му. Политически стабилната държава (в смисъл, че не се оспорва политическата система в нея и не е обхваната от революционни амбиции за смяна на системата) е способна да си наложи неща, които лабилната и тресящата се от конфликти не е в състояние. Освен това ние извървяхме сравнително дълъг път на приспособяване към новата система, натрупахме опит, направихме грешки, които вече не бива да повтаряме като глупаци. Политиците се понаучиха да говорят нормално и сред тях има авторитетни хора, които разбират какво става и биха упражнили авторитета си за една такава кауза, каквато са националното единение и проектът за спасение на държавата. Те именно са в състояние да помогнат на масата, за да се преодолеят партийната ревност и егоизъм и да не се правят сметки при обсъждане на вариантите на програмата и на хората, които ще я изпълняват.
Въпросът е кой е лидерът, който би повел народа и обществото? Тук е най-голямата трудност на този проект. Защото е необходима наистина изключителна личност. Такава личност в момента няма. Тя би могла да се появи в близкото бъдеще, но докато това стане, нека сега действащият президент да поеме нейната функция (поне до края на мандата си). В рамките на мандата си той би трябвало да организира изработването (при пълна откритост) на програмата за национално избавление и да я предложи за всеобщо политическо и експертно обсъждане. Програмата би могла да се приеме чрез референдум от цялото общество. Впрочем това трябва да се реши допълнително.
Политическата основа на този проект би могъл да бъде сегашният парламент, като към партиите в него биха могли да се присъединят и тези от предишния. След постигане на съгласие за приложение на програмата трябва да се проведат избори за ново Народно събрание, като изборите бъдат без предизборна кампания и агитация - партиите да участват в тях, без да предлагат свои предизборни и управленски програми, а да заявят готовността си да работят за изпълнението на общата програма. Който получи право да участва в законодателната власт, ще изработва законите, отварящи възможност програмата да се осъществява. Така всичко ще бъде в рамките на правилата, записани в конституцията.
Днес вече е крайно необходимо ново отношение към властта и ново упражняване чрез политическите субекти на властта - поне за определен срок, в който

страната да се изправи на крака

Власт, която наистина да произлиза от народа и да принадлежи на народа, а не на българския и чуждестранния капитал и на олигарси, които я владеят чрез политическите субекти. Само такава власт ще пресече корупцията и престъпността, ще елиминира посредствеността и аматьорщината в управлението и ще изведе на преден план способните, подготвените, моралните и отговорните хора, чрез които тя ще се практикува.
Още веднъж признавам - моят проект е твърде романтичен и сигурен съм, че ще раздразни мнозина и ще предизвика съпротива. Но пък защо да е романтичен, когато всички виждат, че България се срива... Трябва ли държавата ни да банкрутира, да изчезне националната култура, да се стопи населението, за да осъзнаем какво ни заплашва и да разберем, че собственото ни спасение е дело единствено на самите нас? Здравият разум у народа е по-силен, отколкото си мислим. Часът на истината е ударил. След него времето просто спира, а с края на времето изчезваме всички - и тези, които искат, и тези, които не искат да спасим България.