Ще се потърси ли сметка?

Ген. Атанас Семерджиев

За разсъждаващия читател е напълно ясно, че събитията в София, а и в цялата страна през онова напрегнато лято не бяха изолирани и случайни епизоди в общественото ни развитие, а функция от проявили се в края на противопоставянето Изток-Запад глобални и регионални процеси и тенденции. Губещата страна в Студената война се оказа нашата общност, сиреч държавно-бюрократичният социализъм. Еуфорията на Запада беше естествена. Триумфираше и нашата опозиция, която моментално възприе логиката и манталитета на "победителя".  Всякога и във всичко "победителят" е правият и добрият, а грешният и виновният е само "победеният". На тази вълна изкристализира една от основните седесарски идеологеми: "Времето е наше". Победените, т.е. прокълнатите комунисти, бяхме поставени извън марша на времето. Започна раздухването на реваншизъм и отмъстителност. Стратезите на кампанията издигнаха несъстоятелната теза за колективната вина на БСП, обричаща на дискриминация и гонения милиони български граждани...
Трудно ми е да се въздържа да не попитам ще се потърси ли сметка за зловещия ликвидаторски закон за селското стопанство, в резултат на който селото ни се върна повече от сто години назад и на практика съсипа хиляди модерни стопанства, напоителни системи и научни селскостопански институции. Докога д-р Желю Желев злополучният идеолог на връщането на "земята в реални граници", който обещаваше на селяните лесно благоденствие, ще продължава да смята, че е извършил социална революция в селото. Не изпитват ли угризение на съвестта Филип Димитров, който изигра катастрофална роля за унищожаването на отбранителната промишленост, дипломатическото ни ведомство и службите за сигурност. Лучников, Соколов, Костов, Софиянски и др., които ликвидираха банките и разпродадоха за по един долар или за стойността на един апартамент стопански организации и мощности, струващи много милиарди долари? Е явно не. Ще им се търси ли отговорност за делата. Не бяха пощадени даже онези материални, социални, културни и нравствено-духовни ценности, които бяха широко признати и зад граница и биха били сигурна предпоставка отдавна да сме се измъкнали от тресавището на кризата и да сме постигнали решителни успехи, с които да оцелеем като народ, общество и държава. Позволиха си да сквернят (позволяват си това и днес) най-скъпото - саможертвата в името на България, само защото е била вдъхновена от идеите за социална справедливост, към които те изпитват ненавистта на варварите. Отиват още по-далеч, позорят историческата ни памет и по всякакъв начин съдействат за чуждата инвазия - икономическа и духовна. След време Петко Симеонов - един от някогашните лидери на СДС, но отдавна отлюспен, ще има мъжеството да каже: "Хвърлихме камък срещу комунизма, смазахме България".

***
 Подпалвачите озлочестиха Партийния дом, огънят изпепели много материални и нематериални ценности, но заговорниците не успяха. Удариха на препъникамък. Не успяха благодарение на политическото благоразумие на ръководството на БСП, на самообладанието на управляващото от нейно име правителство, които не допуснаха от нейно име да бъдат въвлечени в замисления кървав сблъсък, но и защото народът ни, поучен от горчивия си опит от трагичния от 1923-1925 г. и насетне низ от безчестия, насилия, драми, им обърна гръб. Синята коалиция, бълваща патологичен антикомунизъм, притури към насилническия си образ пламенеещото пожарище в центъра на София. Събитията през лято'90 и най-вече пожарът бяха кошмар и погибел не само за БСП и привържениците й, а и за цялото общество, за България... За демокрацията... За историята. Подобна лудост бе и погромът на Народното събрание на 10 януари 1997 г. Извършителите и в този случай останаха ненаказани... Мигар не са добре известни?! Физиономиите им са увековечени на десетки филмови ленти..."Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!"
Докога?!

***
След освобождението ми от функциите на вицепрезидент на републиката срещу мен се започна наказателно преследване и бе образувано Дело №02-А/97 с обвинения за унищожаване (по моя заповед) на оперативния архив на Министерството на вътрешните работи. Бях поставен и под домашен арест, който продължи две години и половина, след което мярката за неотклонение беше заменена с подписка и парична гаранция. Новата мярка за неотклонение бе снета чак през късната пролет на 2005 г. По същото това дело на 11 април 2002 г. Трето наказателно отделение на Върховния касационен съд ми наложи присъда лишаване от свобода за 4 г. и 6 месеца при общ режим на изтърпяване. Присъдата по едни или други съображения беше окачествена от всички авторитетни медии като несъстоятелна. Повечето от тях отбелязаха, че сме жертва на съдебен произвол. Защитните тези, изложени от Серкеджиева и мен пред съда, бяха непоклатими. Непоклатими бяха и пледоариите на адвокатите Вандова, Доковска и Вълчев, доказващи неоснователността на обвинението, но първоинстанционният състав на Върховния съд не пожела да ги чуе и да се съобрази с тях. Справедливостта бе частично възстановена от петчленния състав на Върховния касационен съд, който отмени постановената присъда и върна делото за ново разглеждане. То обаче не се състоя.
     Междувременно, докато Серкеджиева и аз изчаквахме наказателно преследване, стана нещо безпрецедентно, хвърлящо ни в недоумение. През есента на 1995 г. въпреки неоспоримо доказаната роля на насъскващия агресивността на тълпите Тренчев, обвинението срещу него в палежа на Партийния дом бе снето. Тренчев бе изключен от списъка на обвиняемите, посочени в обвинителния акт. И сега не фигурира в документа. Цялата отговорност за станалото в центъра на София през нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. остана да тежи върху онези, които той безогледно използва като слепи изпълнители на вдъхновения от него сценарий за погрома.