Ще преборим ли инфлацията?

Новото правителство изведе като една от първите си задачи борбата с инфлацията. Усилията в тази борба логично са концентрирани върху стоките от първа необходимост. На преден план се извежда проблемът със спекулата и възможностите на търговските вериги едновременно да купуват хранителни стоки от производителите на много ниски цени, а да ги продават на много по-високи на крайните потребители. Борбата със спекулата е трудна и неблагодарна работа. Със сигурност всички имаме интерес да постигне успех. Но още по-сигурно е, че наличието на обща инфлация влияе и ще влияе върху цените и на хранителните стоки.
Мнозина българи с основание свързват покачването на цените през последните 12 месеца с влизането на страната ни в еврозоната. Когато говорим за спекулативното повишаване на цените, такава връзка със сигурност има и тя е много голяма. Де юре основният проинфлационен ефект от влизането на България в еврозоната трябваше да дойде от намаляването на минималните задължителни резерви на търговските банки. Накратко, от 1 януари 2026 банките имат възможност да раздават като кредити допълнително 8 милиарда евро. Вкарването на такива пари в обращение наистина би предизвикало нещо подобно на инфлационно цунами, но БНБ и ЕЦБ поне на този етап успяват да задържат голяма част от тези средства извън кредитирането.
Затова инфлационната вълна, която се получи още от средата на миналата година, колкото и да е подсилена от спекулативни мераци за бързи и лесни печалби, очевидно е резултат и от влиянието на други фактори. Такива със сигурност не липсват още от 2020 г. насам. Всъщност след новината, че България ще влиза в еврозоната от 2026 г. стимулира инфлационни процеси, които и без това не бяха затихнали.
Годината на пандемията 2020 поне по статистика е с най-ниска инфлация, в което има икономическа логика. Но в резултат на мерките в световен мащаб, свързани с печатане на пари, още през следващата 2021 година инфлацията е по-висока примерно в сравнение с „предковидната“ 2019 година.
Но първият инфлационен бум, и то в европейски мащаб, се реализира през първата година от войната в Украйна. През 2022, а след това и през 2023 година в Европа има рекордна инфлация. Както може и да се очаква, и през тези години българската инфлация е по-висока от средноевропейската и средната за еврозоната. Следват две години на нормализация и стабилизиране по-скоро на вече по-високите цени, в които са калкулирани и санкциите срещу Русия. Със сигурност обаче статистиката показва, че 

войната е основен инфлационен фактор 

и това задължително трябва да имаме предвид, когато правим прогнози за 2026 заради войната в Персийския залив. Казано просто, нямаме геополитически основания да очакваме успокояване на инфлацията.
За да имаме обаче традиционно по-висока инфлация в България, отколкото средно за Европейския съюз и еврозоната, очевидно влияние оказват и други фактори. За да затворим темата с енергоносителите, трябва да обърнем внимание и на цените на тока и общия ефект от „Зелената сделка“ и инвестициите във ВЕИ-мощности. Рязкото поскъпване на т.нар. въглеродни квоти по изкуствен начин прави тока, произвеждан от ТЕЦ, изключително нерентабилен.
Тъй като България е ограничена откъм базови източници на енергия, ограничаването на производството от въглищни централи води до внос и респективно увеличава цената на тока. Дори битовите потребители, които плащат по регулирани цени, усетиха през тази зима различни цени. Проблемът обаче е много по-голям, когато става дума за т. нар. промишлен ток, който се плаща от „бизнеса“. 
Либерализацията на пазара поне на този етап води до много рязък ценови скок. Мнозина може да живеят с илюзията, че този проблем касае само фирмите, но именно те калкулират скъпия ток в цената на всяка една стока.
Съчетанието на няколко военни конфликта през тази година с наистина малоумната „зелена политика“ на Брюксел създава огромен инфлационен натиск и не е никак случайно тежкото положение както на германската икономика, така и на европейската индустрия като цяло. Но пък проблемите на големите европейски икономики с растежа задържат в някаква степен инфлацията, докато в България и други фактори действат проинфлационно.
За хората, които не са особено изкушени в икономическата теория, вероятно е изненада, че съществува обратна зависимост между инфлацията и безработицата. Но този феномен е регистриран и статистически доказан още в средата на миналия век. Противно на всички врели-некипели, които дрънкат работодатели и някои самозвани икономисти, няма статистически значима връзка между безработицата и производителността на труда. Няма и как да има. Повече от очевидно е, примерно, че със затварянето на Ормузкия проток се повишава цената на петрола, а това затваряне по никакъв начин не влияе върху неговата производителност.
На всеки пазар, независимо дали е на горива или на труд, цената се определя от търсенето и предлагането. Те сигурно се влияят от полезността на съответния в случая фактор на производство. Щом обаче има по-голямо търсене, отколкото предлагане на работна ръка, то очевидно нямаме пазарно равновесие и от гледна точка на пазарната логика цената трябва да се повишава. В случая с трудовия пазар ролята на цена е играе работната заплата. 

Работодателите проявяват проинфлационно поведение, 

когато заедно със заплатите увеличават и цената на крайната продукция, за да запазят своята норма на печалба. Всъщност те са тези, които трябва да положат усилия за увеличаване на производителността, тъй като в българската икономика проблемът е с производителността на капитала – най-вече заради остарели основни мощности и респективно технологии, които са по-ниско производителни и по-енергоемки. Изборът просто да се повишават цените стимулира инфлацията и много скоро в резултат на по-високата инфлация следва необходимост от ново повишаване на заплатите. Продължаването по този път в някакъв момент може да доведе до фалит на съответната фирма. Затова и самите работодатели имат интерес да търсят решение, което не е проинфлационно, но очевидно поне на този етап преобладаващо фирмите „се движат по течението“.
Хронологично вероятно последен, но не и по важност, проинфлационен фактор е самият висок бюджетен дефицит. Освен всичко друго, поддържането на дефицитни бюджети означава, че държавата през своите разходи вкарва в икономиката повече пари от тези, които е изкарала от същата икономика през данъци. Тези пари идват от български или чужди банки, в които са стояли на депозит и влизат в реалната икономика. От тази гледна точка политическата нестабилност през последните 5 години също има сериозен проинфлационен ефект, доколкото постоянно се гласуваха предизборни решения за увеличаване на разходите по различни пера.
Със сигурност могат да бъдат намерени и други фактори, които по един или друг начин стимулират инфлацията в България. Но и изредените дотук разкриват достатъчно подробно причините за високата инфлация у нас. Едновременно с това, идентифицирането на тези проблеми веднага извежда основните действия, които управляващите биха могли да предприемат в борбата с инфлацията.
Най-трудни са решенията в борбата с най-големия проинфлационен фактор – цените на енергоносителите. Тук е важна достатъчно твърдата и активна позиция на правителството за преразглеждане на „Зелената сделка“, въглеродните квоти и санкциите против Русия. Конфликтът в Близкия изток и ситуацията около Ормузкия проток дават сериозни основания за влизане в такъв дебат, колкото и да изглежда труден.
Не по-лесна е задачата, когато става дума за диалога с бизнеса и синдикатите относно регулирането на индустриалните отношения и по-конкретно размера на заплатите. Дори новото правителство да успее да съкрати част от заетите в публичния сектор, 

това няма да реши проблемите на фирмите 

В диалог с тях и в усилия за насърчаване на инвестициите може да им се подскаже, че увеличаването на заплатите е не само справедливо, но и безалтернативно, а усилията им трябва да се насочат към инвестиции в нови мощности и висока производителност.
На пръв поглед не изглежда лесна и задачата по свиване на бюджетния дефицит. Но усилията в тази посока и внимателният преглед на държавните разходи „перо по перо“ могат да донесат нужните резултати, ако не в бюджета за настоящата година, то в този, който много скоро ще се дебатира за следващата 2027, когато се надяваме държавните финанси да направят важна крачка към стабилизация.
Желанието и усилията за борба със спекулата, които демонстрира новата власт, са нещо позитивно и също могат да имат определен ефект. Но е важно да се знае, че в борбата с инфлацията те ще бъдат крайно недостатъчни.