Щастливата одисея на Андрю Ричардс в България

"В мига, в който гумите на самолета близнаха пистата на Софийското летище и пилотът натисна спирачките, всички изведнъж избухнаха в аплодисменти. Българите, които допреди малко седяха сериозни и безизразни, сега се усмихваха широко и ръкопляскаха с ентусиазъм. Какво ставаше? Пилотът да не би току-що да беше направил някакво забележително кацане? Изпусках ли нещо?"
Така започва щастливата одисея на Андрю Ричардс в България. Впечатления от българската действителност и подробности за своя необичаен житейски път той споделя в книга, озаглавена "Добре дошъл в България". А чистосърдечният смях е гарантиран - това става ясно от самото начало. 
"Добре дошъл в България. Еднопосочен билет от Уелс” (изд. "Колибри", преводач от английски език - Андрю Ричардс, художник на корицата - Стефан Касъров) е истинската история на Анди, израснал в розова къща в живописното и спокойно уелско село Трап. В селото има само девет къщи, кръчма, поща и замък. Но Анди мечтае да се измъкне от Уелс и от селото, да учи чужди езици и да види света. През 2005 г. по случайно стечение на обстоятелствата се озовава в София, решен да научи български - въпреки че не знае нищо за България, не познава никого тук, а единствената фраза, която е запомнил от разговорника, е "Връщам се от село". Но тя едва ли ще му е от полза.
Докато се опитва да се справи с езика, с напълно непознатата среда, с чудовищната бюрокрация и природната си стеснителност, Анди все пак съумява бавно и постепенно да навлезе в българския начин на живот, в българския бит и култура. Българите подозират, че е объркал посоката, но за Анди изборът е единственият възможен - той е твърдо решен да не се завърне в Трап. Ще успее ли наистина да научи езика и какво ще открие за България и българите по пътя?
Андрю Ричардс е роден през 1980 г. в Южен Уелс. Обича езиците от малък и учи уелски, френски и испански, преди да завърши Университета в Лийдс, Англия. През 2005 г. се мести в София, за да учи български в Департамента за езиково обучение към Софийския университет. Работата му по Черноморието, а по-късно и в софийска фондация, го отвежда до различни краища на страната. През годините гостува в телевизионни и радиопредавания и с британското си чувство за хумор споделя наблюденията си за живота в България. Днес Анди живее във Велико Търново с двете си деца, Йоан и Мария, и работи в сферата на интернет технологиите.


Глава 1 - Грешна посока, 07.10.2005

- Всички българи заминават на работа в Англия, а ти идваш в България. Объркал си посоката - смее се българският господин, седнал до мен в самолета. 
Явно намира за много забавно решението ми да се преместя в България и да уча български. Трябва да призная, че докато седя тук, на път от "Хийтроу" за София, и аз започвам да се съмнявам в цялото си намерение. Никога не съм бил в България, не познавам никого в България и, честно казано, не знам нищо за България.
Когато споделих идеята с майка ми, тя също не беше твърдо убедена, че е добра, но не я постави под въпрос. Обикновено би възразила, но не и сега. Олекна й, когато видя, че се опитвам да направя крачка напред.
Не знам и дума български. Купих си малък разговорник на летището и единствената фраза, която научих досега, е "Връщам се от село". Нямам ни най-малка представа как и защо точно този израз изобщо е попаднал в раздела "Полезни ежедневни изрази". Ще трябва ли всеки ден да казвам това в България? "Връщам се от село"?
Пилотът съобщава, че остават само трийсет минути до кацането. Гледам през прозореца, нетърпелив да видя София за първи път. Виждам само огромни пространства от пуст терен и от време на време по някое малко струпване на къщички, всичките с червени покриви. Забелязвам по-голям град. "Това София ли е?" - питам българския господин до мен. Той отново се разсмива. "Не", казва.
Най-после я виждам. Няма как да се сбърка, но за всеки случай го питам отново. "Да, това е София" - кимва той. Бял блок след бял блок, разстлани върху безкрайна равнина. Небето е чисто синьо - такова синьо, каквото много рядко виждаме в Уелс, особено през октомври. Не мога да преценя каква е температурата навън, но изглежда студено. Оттук София е като град, който още не се е размразил от сутрешната слана.
На запад се издига планина, а градът бавно се катери по ниските й склонове. Питам се къде ли точно ще е новият ми дом? И какво да очаквам от всички тези сгради, улици и паркове през следващите седмици, месеци, а може би и години? Това море от бели блокове няма край.
Докато се подготвяме за кацане, аз се отпускам назад, затварям очи и се опитвам да поема няколко дълбоки глътки въздух. Билетът е еднопосочен. Връщане назад няма.