Шоу (д)ефекти

С явно нетърпение публиката, зажадняла за мащабни културни прояви, очакваше тазгодишното издание на "Евровизия". След принудителната отмяна на надпреварата през 2020-а заради пандемията най-големият песенен конкурс на Стария континент се завърна на живо. Но още първият полуфинал на състезанието показа, че организаторите му с всички сили се опитват да се преборят със страничните ефекти на КОВИД-кризата.

Нагъчканите като копърка в консерва фенове в залата дори не си заслужава да бъдат споменавани. По предварителни намерения те трябваше да са около 3000. Независимо от конкретния брой, отговорността за здравето на публиката на церемонията явно не бе приоритет на домакините в Ротердам. Той не си пролича и в ангажимента им да зашеметят почитателите на "Евровизия" с невиждан концерт, подготвян повече от две години.

Освен искрящите тоалети на водещите, засуканите модерни мултимедии и представянията на двама-трима участници, всъщност нямаше какво друго да се гледа. Повечето изпълнения като че ли бяха за фон, все едно точно в този момент се определя средната температура на всички присъстващи, вместо някой да се погрижи да припомни какво значи да се прави шоу. Май именно това е типичният за "Евровизия" формат през последните години - с единични проблясъци и без запомнящо се изгряване на истински звезди (от ранга на АББА, например).

Личеше си, че всички се стараят, искат да изпеят песента, ако не качествено, то поне не фалшиво. Но почти никой не успя да прогони усещането, че купонът, уви, е втора употреба.

Тепърва ни предстои да преодоляваме последиците от изолацията и всеобщите ограничения, предизвикани от коронавируса. Включително в сферата на музиката, културата на поведението и изкуството като цяло. Но е крайно време да се направи първата реална крачка към излизането от рамките на проява, която по-скоро напомня сюжета от "Игрите на глада". Финалът на "Евровизия" все още има този шанс. Защото зрителите заслужават нещо повече от джендър грим и розови костюмчета върху уж мъжки фигури.