Шифърът на антипопулизма

Славчо Кънчев*

Повече от едно столетие - от края на II до края на I в. пр.н.е., в римския сенат има неофициална фракция, наречена popularis (предани на народа). Членовете й били известни с предложенията си за популистки дневен ред на заседанията. Но "популистки" не в смисъла, непрекъснато натрапван в мозъците ни от медиите днес. "Популистки" сега е модерният синоним на "политически демагог", а "популист" е съвременната политическа стигма. Жигосване с вечен позор. Докато в древността от страна на фракцията popularis по-скоро бил търсен механизъм за укрепване на държавността чрез задоволяване на социалните нужди на по-широки слоеве на населението. Естествено, в рамките на тогавашния робовладелски строй. Имало е например дълги периоди, когато в Рим е бил раздаван редовно безплатен хляб на 320 000 души. Както са били и систематично оземлявани, след свършването на службата им, войниците от римската армия.

Народният трибун Катон в Сената

Членове на фракцията popularis, в различни години, са били и Гай Марий - консул от 107 г. до 88 г. пр.н.е., самият Гай Юлий Цезар - консул от 59 до 44 г. пр.н.е., Тиберий Гракх - император от 44 до 37 г. пр.н.е. Всички те практикували да се обръщат към народа чрез референдуми и по този начин заобикаляли Сената. Но властовото елиминиране на сенаторите не е било самоцел, утвърждаване и легитимиране на еднолична власт. Като несъмнено съдържал и такъв елемент,

референдумът е бил инструментариум

да бъдат омаломощени фракционните интереси на сенаторите, да бъде осуетено влиянието на котерийните конфронтации върху държавническите решения. Съществуващ резултат от референдумите е било и стопирането на корупционните практики при гласуванията в Сената, инициирани от различни групи на интереси. Наричани две хилядолетия по-късно "лобистки влияния".
Семантиката би могла да проследи хронологично трансформацията на думата "популизъм". До влагането в нея на значение "примитивна политическа практика, която има за цел да заблуждава и манипулира народните маси чрез щедро раздаване на обикновено неосъществими обещания и др., тоест на демагогско флиртуване с тълпата". И по-нататък: "Средство за въздействие върху мнението на населението чрез поведение и обещание за мерки, които съответстват на конюнктурните настроения". Ето я и "редакцията": От "средство за изразяване на мнението на населението", чрез хилядократни влагания на друг смисъл в "популизъм", се превръща в "средство за въздействие върху мнението..."
Популизмът, в своето "латинско" съдържание, има класическата си реализация и в по-ново време. В Съединените щати през втората половина на ХIХ в. е действала Populist party. Тя е издигала няколко пъти кандидат за президент и е представлявала интересите на фермерите, борещи се за аграрна реформа, частично и на работниците. Към популизма като течение в политическия живот или "стил в политиката" се отнасят движението на П. Пужад във Франция през 50-те години на ХХ в., перонизмът в Аржентина и управлението на Ж. Варга в Бразилия след Втората световна война, Новата демократическа партия в щата Саскачеван (Канада). Политическото течение "популизъм" може да се изявява както самостоятелно, така и да влиза в други политически формирования - военни режими, буржоазно-аграрни движения и др. В географски аспект популизмът е твърде разпространен в Латинска Америка.
При своя ренесанс през ХХ век популизмът като масова идеология в една или друга степен възпроизвежда социално-психологическите очаквания на някои слоеве от обществото: селячеството, дребни предприемачи, отделни групи от работниците; страдащи от социалните противоречия на късния "периферен капитализъм". В идеологията на популизма могат да бъдат разграничени следните основни компоненти: критики към капитализма от гледна точка на трансформацията на селячеството и разрушаването на националните културни традиции;

идеята за заобикаляне на капиталистическия път

на развитие чрез използване и модернизиране на традиционните колективистични институции и ценности: община, кооперация, семейството, принципите на моралната солидарност; синтезът на традиционализма и модернизма; тенденция за отстояване на идеята за неконфронтационен път за социални еволюции; акцентът върху аграрните преобразувания, които трябва да служат не само като основа на индустриализацията, но и да обезпечат нужното социално равновесие в процеса на модернизацията. Носители на идеите на популизма обикновено са отделни представители на интелигенцията. Идейните течения на популизма притежават твърде различно социално съдържание: от програми за подобряване на капитализма до революционно-демократични лозунги.
Изниква въпросът: Защо при генезис на понятието "популизъм" преди повече от 2000 години и след като тогава в него не е била включена като съдържание

манипулацията на масовото съзнание

както и при наличие на дълго съвременно СV, като идеология и политическа практика, отразяваща масови желания, то въпреки това думата "популизъм" се е превърнала в отрицателно клеймо на политически идеи и платформи, както и на евентуалните им идеологически адепти?
Метаморфозата е следствие от целенасочена манипулация за обработване на масовото съзнание. Понеже при олигархичните управления задача номер едно е да бъде разширен теренът на представителната уж "демокрация" на максималните сто процента. Като бъдат каптирани всички шлюзове за изява на пряката демокрация. Че нали

 олигархията се бои от пряката демокрация

както дявол от тамян. Всъщност в античния си вариант популизмът е имал като неотменен елемент при своята политическа практика референдумите, в ролята им на категорична изява на пряката демокрация. Но и по-късно там, където като морален императив и практическо законодателство са издигнати принципите за свобода, братство и равенство, допитванията до народа чрез референдуми са присъщи за механизма на държавното управление. Както е в Съюза на свободните граждани, основан на 1 август 1291 г. от представители на трите швейцарски кантона Ури, Швиц и Унтервалд - началото на швейцарската държава. Петстотин години преди Великата френска революция тези правила са станали свещени за равнопоставените швейцарски граждани.
Идеята на

vox populi, vox dei

- глас народен, глас божи, е била близка на мнозина изтъкнати държавници и през ХХ век. Несъмнено най-ярко е свързана с името на френския президент Шарл дьо Гол. Винаги, когато би била възможна реализацията на важни процеси в обществото, той търси пряката подкрепа на френските граждани. Като всеки път преди гласуването излага своята позиция и информира сънародниците си, че ако не получи одобрението на суверена, ще подаде оставка. Последният, иницииран лично от него референдум, е на 27 април 1969 г. - за реорганизирането на сената и за нова регионална уредба. Макар че е било по-лесно реформата да бъде прокарана през парламента, където Шарл дьо Гол е разполагал с мнозинство. Вечерта в 22:00 ч. от резултатите на гласуването е ясно, че предложенията на президента не са получили народното одобрение. Мнозинството е против. Тогава, въпреки че може да остане на поста си до изборите през 1973 г., дьо Гол подава оставка. Изявлението му е прочетено по радиото в 1:00 ч. през нощта на 28 април:

"Аз прекратявам изпълнението на задълженията си като президент

на Републиката. Това решение влиза в сила днес по обед". Само две изречения. Достойнството и величието винаги са били лаконични. Логореята е присъща на моралните лилипути.
Именно за да е в състояние винаги да подменя успешно пряката демокрация чрез предизборното обработване на масовото съзнание, а когато това се окаже недостатъчно, и чрез изборни машинации, че дори и фалшификации, срасналата се с държавното управление олигархия влага непрекъснато отрицателен заряд в понятието популизъм. Тоест етикетира го като "антипопулизъм", в смисъла на класическата му поява. Следователно, който е популист, значи е срещу народа, тъй като е демагог, а и мошеник, също лицемер, което пък е по причина на кариеризъм. И пр., и пр. И още: стопроцентов лъжец, че ще менажерства държавата в полза на мнозинството за гражданите. Ха да видим сега кой би се осмелил да рискува и да даде гласа си за популистите?! Може и да го последва съдбата на Гай Юлий Цезар!

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България