ШАРЕНИ-ПИСАНИ

Грънчарството е древен занаят, може би на пет хилядолетия, в музеите сме се дивили на странните праисторически глинени изделия, на древногръцките рисувани скифоси и делви с дионисиеви сцени, на образците от преславската керамична иконопис, на сграфито керамиката от Второто българско царство, на шарките и багрите по възрожденските стомни и бъклици и какви ли не още изящни творения от различни епохи. Всичко това е глина, преминала през изкусните ръце на майстори, печена на огън, но е и художествено откровение, носещо "вкуса" на своето време.
 На 12 декември всяка година Българската православната църква почита паметта на свети Спиридон, той е покровителят и закрилникът на грънчарите. С него е свързана легендата, която прочетох у проф. Димитър Овчаров: "В нея се разказва, че след като му е хрумнало да изобрети грънчарското колело (чарк), той поставя на него топка глина и се опитва да я формува (точи). Но глината била суха и твърда, постоянно се разпадала и въпреки усилията на светеца нищо не се получавало. Натъжил се старецът, от умора лицето му се покрило с пот, от очите му бликнали сълзи. Не щеш ли капките пот и сълзите намокрили глината и тя започнала да се вае лесно и гладко". Тази легенда май казва всичко за трудния занаят - всяко творение от глината се ражда с много пот на челото. Не е за всекиго, само за този, който може да посее "в глината дух", за да се родят шарени-писани чудесии. Нищо, че на пазара може да се чуе презрителното: "Маани, грънци!" Нищо, че и глината, сама за себе си, е презряна лепкава кал, дручко си е да ковеш мед или сребро. Тодор Цонев, който освен художник, бе и мислител, написа: "Глината е най-евтиният, демократичен и достъпен материал. Намира се навсякъде, принадлежи на всеки, който има Богоподобни намерения да твори човекоподобния." Богоподобни, защото е казано още: "И създаде Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот" (Битие,II:8). 
  Не съм запомнил лице на грънчар измежду многобройните фотографии, помня само ръцете им - лявата ръка източва съда отвътре, а дясната е винаги отвън. Не съм виждал други по-изразително работещи ръце. Сред възрожденските занаяти, описани от Иван Хаджийски - абаджийство, папукчийство, гайтанджийство, кожухарство, кожарство, ножарство, бакърджийство, дърводелство, самарджийство, бояджийство и прочие, няма и дума, най-горе по артистичност е грънчарството. Някога и жените са се трудили върху глината. Грижа на къщовницата е била направата на малка пещ за хляб (женска пещ), на домашно огнище, на подници и връшници. Жената се сбосявала и с краката измесвала хубавко глината. Слагала в готовата смес плява, кълчища, козина и др., да не се пука на огъня подницата, която колкото е била по-дебела по-добре се изпичало яденето в нея. Работата с крачното колело вече е мъжко занятие. Поне така е било преди пазарът да бъде залят с евтинийки от тенекия, фаянс и стъкло, които, измествайки керамиката, не само променят пазара, но нанасят и естетически вреди. Произведения с художествена стойност са изтикани от бездушна конфекция. Знае се кои са центровете на грънчарството - Троян с 32 селища, с. Бусинци в Трънско, а подир тях са Берковица, Разлог, Търговище, Трън, Самоков, София, Брацигово, Асеновград, Карлово, Етрополе, Тетевен, Ябланица, Плевен, Елена, Варна. Маркирани са върху карта в книгата на проф. Димитър Овчаров "Художествената керамика в българските земи".
Няма как да подмина и книгата "Бусинско възкресение" на писателя Цанко Живков, издадена през 2005 г., на която писателят с поставил мото "Бусинската керамична школа е мъртва. Единственото, което й предстои, е да възкръсне!" Не съм питал Цанко, заел се да спасява това национално изкуство, каквото всъщност е бусенската керамика, дали вече е възкръснало делото на бележития майстор-грънчар Петър Гигов, чийто творби са в Лувъра и в Британския музей, а и къде ли не другаде по света. Знам, че в прочутото село на Краище отново се е завъртяло грънчарското колело, вече работи малка работилничка, която майстори "зелено гледжосани съдове по форма и орнаментика съвършено странни.", както пише Иречек. Тия, дето от доста време дирят "Чудесата на България", може да се заинтересуват повечко и да направят така че прочутото в света село да попрочуе и у нас.
 В добруджанското селце Зимница организират празник на гърнетата, на който представят традиционни нашенски ясния, но в глинени съдинки. Защото знаят, че в тях гювечът е по-вкусен, фасулът - по-апетитен. Няма като Цанко Живков да ви убеждавам в енергията, която глината излъчва. Ще напомня, че българската шарена-писана керамика си е изкуство, а и носи народен глас и хубост. Грънци ли?