Сепаратизъм по белгийски

Милена Николова - кореспондент на ДУМА в Брюксел

В началото на юни резултатите от изборите през 2010 г. поставят Белгия в крайно необичайна ситуация. Една доскоро малка партия като NVA-Нов фламандски алианс, която отстоява неотклонно идеята за независимост на Фландрия, постига необичайния за нея резултат - 30% от гласовете на тези региони. По този начин тя се превръща в основна политическа сила в страната. От изчисленията става ясно, че един от двама фламандски гласоподаватели е подкрепил формацията NVA, искаща независимост за фламандците и отделянето им от франкофоните.
След края на изборите Барт де Вевeр, лидер на NVA, прехвърли отговорността на лидера на Партията на социалистите от Валония Елио ди Рупо, който спечели изборите в тези франкофонски региони, да ръководи преговорите за съставяне на правителство. Тези консултации все още вървят, а Белгия се намира в безпрецедентната ситуация да няма правителство повече от година. Това, че Белгия се управлява от временен кабинет не бива да заблуждава страничните наблюдатели, че държавата е оставена на автопилот. Въпреки спокойствието обаче този факт влошава имиджа на страната, забавят се реформи, държавният дълг нараства.

Неведнъж лидерът на фламандските сепаратисти Барт де Вевер е заявявал, че Белгия е "фалирала нация, която няма бъдеще"

Основен проблем при постигането на каквото и да е съгласие за съставяне на правителство беше уреждането на статута на регионите с фламандско и франкофонско население. Сериозно разминаване в позициите на основните преговарящи партии се оказа статутът на Брюксел. Като основен играч в постигането на съгласие и съставяне на правителство изпъкна личността на краля на Белгия Алберт Втори. Макар и много критикуван, той тласка страната към единство, защото разединението определено ще постави под въпрос и неговото собствено съществуване като институция.

В Белгия Елио ди Рупо е считан за консенсусен политик

Многократни бяха колизиите в опит да се поднови диалога между двете основни сили - на социалистите и на националистите. В края на юли т.г. лидерът на социалистите Елио ди Рупо обяви, че е готов да започне преговори за съставяне на кабинет с други осем партии. Тогава крал Алберт адмирира желанието на белгийците да разрешат "институционалните и социално-икономически проблеми". Затова той прикани говорещите френски в страната да се споразумеят с тези от северната провинция Фландрия и да съставят дълго очаквания кабинет. Почти всеки ден в медиите се препредават тежките преговори, които води Елио ди Рупо, станал в Белгия символ  за консенсусен политик. В момента страната е разделена на три региона- Фландрия, Валония и Брюксел, като тези дни беше декларирано, че е преодоляно разделението по въпроса за електоралните граници между тях.

Откъде идва фламандският национализъм

Много е изписано върху тази тема за това, каква е причината двата етноса - фламандци и франкофони, които между другото живеят и се отнасят един към друг в ежедневието нормално, да не желаят да живеят под шапката на една държава. Причината, както при повечето държави, е заровена в не толкова дълбоката белгийска история. През 1830 г., когато е създадена Белгия като буферна зона между Франция и Нидерландия, в състава й влиза основно фламандско население, което към момента се е числяло към държавата Нидерландия. Така, откъснати от изконната си принадлежност, те са "вкарани" в рамките на една нова държава. На практика се е получило държава, съставена от фламандци, да се ръководи основно от хора от Валония, т.е. френскоговорящи, като кралят е от рода на Хабсбургите и също е френскоговорящ. Така дворът, министрите, магистратите, бизнес средите, са се изразявали основно на френски език. За разлика от съгражданите си. От самото създаване на Белгия фламандците или така наречените нидерландофони се борят да бъдат признати като такива. Тяхната битка е дълга, при все че фламандският (нидерландският) става официален език през 1898 г. Фламандската пропаганда рисува много крайни картини в желанието си да акцентира върху разликите в етносите в Белгия. Съществува твърдението, че мнозина фламандски войници са намерили смъртта си по време на Първата световна война, защото не са разбирали командите на офицерския си състав, който им давал нареждания в битката на френски език. Фламандците намират много отговори на въпроса защо единната държава е невъзможна. Едва през 1994 г. това население получава заедно с новата конституция нов параграф първи, според който Белгия става федерална държава. Но това никак не е достатъчно и борбите на фламандците отново продължават. Основното желание е държавата да се раздели според вида на населението в отделни региони. След икономическия срив на Валония през 1970 г. фламандските райони започват ускорено развитие. Валония става икономически по-слабата, като от този факт тръгва и силата на фламандския сепаратизъм. Разделяне на всяка цена на база на езика.
По тази причина възниква и казусът за това, трябва ли да продължи политиката на солидарната отговорност на регионите. Т.е. дали силната Фландрия трябва да подпомага финансово слабата Валония. Заради икономическите проблеми, засегнали Валония, някои от по-екстремистки настроените фламандци твърдят, че всеки фламандец плаща годишно сума, равна на една кола, на принципа на солидарност, на събратята си от Валония. Разделението щеше да бъде още по-стресиращо, ако всички - и франкофони, и фламандци, не бяха над 90% католици.

Позицията на франкофоните

Наблюдателите на процесите в Белгия често говорят за общество от две националности. Едната фламандска, другата франкофонска. Тезата на френскоговорящите е, че има една националност от белгийци и една от фламандци. Спроред тях всичко това прави белгийската нация. Това е повратната точка, която изтъкват привържениците на франкофонията. Те говорят за белгийци, брюкселци и валонци и признават съществуването на фламандци единствено като културна общност. Френскоговорящите са в защитна позиция да отстояват съществуването на единна държава. Успоредно с тенденциите по искане на финансово отделяне на Фландрия от Валония, все повече франкофони, според наблюдателите, свикват да възприемат своето бъдеще без фламандците, но явно още е рано за този процес.

Препъникамъкът Брюксел

Брюксел е стар град, според фламандците - изконно техен. Според франкофоните - френскоговорящ. Защото в този над едномилионен град има приходящи от цял свят хора. Основният език в града е френски, но е традиционно обграден от населени места, където се говори само фламандски. Затова много често в Брюксел местните се наричат брюкселци, тъй като е трудно да се изчисли броя на националностите, които съжителстват заедно. В контекста на спора за финансовата независимост на Фландрия от Валония, Брюксел е голям препъникамък. Градът е икономически силен, данъците, които се събират, са огромни на общия фон на държавата, за което принос имат и десетките хиляди европейски чиновници, които живеят на неговата територия.
Основната тема, по която се говори, е дали Брюксел е франкофонски град. Разположен на фламандска земя, където първоначално се е говорело само на фламандски, в момента френскоговорящите са около и над 90% от населението. Затова се смята, че и фламандците, които искат Брюксел да стане столица на техния регион, трудно приемат факта за това езиково надмощие на френския. Постепенно през последната година нидерландофоните малко по-леко възприемат идеята за една друга фламандска столица. Въпреки това продължава формалното искане, нидерландският да остане като единствен език за обслужване в общините от периферията на Брюксел, където е засилено присъствието на фламандците. Другата привилегия, за която се борят фламандците в града, е да има задължително двуезично обучение във всички училища в Брюксел. На тази идея безкомпромисно възразяват повечето родители-френскоговорящи.
Всъщност Брюксел е това, което събира, Брюксел е онова, което разделя фламандци и валонци. Защото нито фламандците, нито валонците искат да се откажат от влиянието върху него. И докато Брюксел е на картата като отделен регион с най-висок БВП на човек в Белгия, ще бъде апетитна хапка за всяка една от спорещите страни.

Разделение в сърцето на Европа

Цялата тази закъсняла историческа битка за надмощие се случва в сърцето на Европа, там, където са съсредоточени Европейският парламент, Европейската комисия и какви ли още не обединяващи за ЕС институции. И сякаш белгийският проблем върви паралелно с проблемите, налегнали ЕС и свързани с неговото икономическо оцеляване. Може би затова от ЕС се сещат спорадично за белгийския проблем, макар "бойните действия" да са на територията на държавата, символ на единството на нациите.
Преди няколко месеца ЕК за първи път напомни на Белгия, че трябва да състави правителство. Преди седмици отново деликатно я подсети. Преговорите и сега продължават, правителство може би ще има скоро. Въпреки разделението, което е съвсем човешки и исторически обусловено. В същото време Белгия е една от най-богатите държави в Европа. Малка, но със стабилна икономика, производства в почти всички области на индустрията, енергийно обезпечена, социално гарантирана и с високо равнище на образованието. По данни на Евростат за 2010 г., Белгия има ръст на БВП от 2%, както и БВП в рамките на 352 млрд. евро, БВП на глава от населението е 32 592 евро. Държавата винаги е свързвала стария континент с Африка и с Новия свят. И днес това е икономическото й преимущество. Белгия е една от най-гъсто населените в Европа с 354 души на кв. км и с население малко над 10 млн. души. Но белгийците са известни като висококвалифицирана и многоезична работна ръка, което се счита като едно от предимствата й за привличане на чужди инвестиции в страната. Единствената й природна суровина са въглищата, 24% от икономиката й се пада на индустрията, 1% - на селското стопанство и 77% - на услугите. Държавният й дълг е един от най-високите в страните от ЕС. Но това не пречи на икономиката й да е силна и да няма заплаха за стабилността на държавата. Ако питате белгийци дали са спокойни за държавата си, те са категорични, че всичко е наред, защото имат производство на всичко и изнасят в цял свят.