Селянинът Павел Бебов от град Кнежа

Дано авторът на повестта "Сами срещу слънцето" не ми се обиди, че го наричам селянин. Тази уговорка беше излишна, но за всеки случай я направих и бързам да кажа на Павел Бебов, че съм му благодарен, че през новогодишните празници ме потопи в един изчезнал вече български пейзаж. И въпреки - бързам да превърна неговия послеслов и в нещо като предговор. Защото това, което го има в неговата човеколюбива българска повест, вече го няма в нашия живот. Няма я тази България вече. Ето затова мисля, че неговото перо е заветна бразда в нивата на родната българска литература, защото това перо се родее с класическия пример на Елин Пелин и Йордан Йовков.

Сладкодумната Павел-Бебова повест ще докосне сърцата на такива селски чеда като мен. И макар авторът да е роден в град Кнежа, той е целият в този облагороден български свят на селска България. Книжовника от Кнежа откривам в оня негов Стоян, който стои като стожер в повестта, а и колко други образи от село Зелениково и целия район населяват родината ни в миниатюр. И докато съпреживяваме всичко това с трудолюбивите нашенци, ние не мислим, че не е далеч времето, когато това хубаво нещо ще си отиде като сън.

Неговият послеслов е на последната, 215 страница. А тя е нещо като некролог на един свят, вече погребан.

Ще си позволя да цитирам думи от послеслова. "От време на време Стоян отскачаше до Зелениково. Отиваше на къра и се вглеждаше в далечината. Тъга изпълваше душата му. Беше разрушено много от онова, което Стоян и хората му бяха създали. Тази безценна негова земя запустяваше. Кой позволи тази разруха, пита селянинът Павел Бебов от град Кнежа, защото тази земя беше богата и плодородна." И дано се намерят нови млади българи, потомците на тези от повестта, които да я заобичат истински.

Слово, подготвено от Велин Георгиев, за несъстоялото се представяне на книгата на Павел Бебов през януари т.г. в НЛС "Старинният файтон"