"Седмото небе" на Таньо Клисуров е наслада от едни нови върхове на поезията, чувственост, човечен разговор за простички уж неща, но и за житейска мъдрост

Трифон Митев

    Тази стихосбирка е чакала своя час повече от година и половина време - с тревожния поетов страх, че може да си остане само мечта и очакване.
    Но като в гръцка трагедия идва добрият бог - старо приятелство се възражда из отломките на българските промени и става най-хубавото: под редакцията на Марин Георгиев издателство "Литературен форум" издава стихосбирката на българския и старозагорски поет Таньо Клисуров "Седмото небе" - десета поред.
    Ако някой е очаквал, че "Седмото небе" е онова седмо небе, на което пеят херувими, сгрешил е. Щастието тук е в съпреживяването на Таньо-Клисуровите стихове. Друго Седмо небе те приземява, громи с въпроси ума ти и пали душата ти с тревоги, с тиха обич и с безмерно желание да си жив, жив, жив в този свят, който безмилостно те наранява, но ти дава и шанса да се преборваш със самия него.
    Стихотворенията са истина - човешка, чиста и болезнена, "Но тази болка те лекува някак" ("Урокът"). Има въпроси и  прозрения за автора и за читателите: "аз трябва за България своя отговор да дам" ("След полунощ"), "защо живях, защо изпитвах страст, защо се борих и защо умирам?" ("Възможен монолог на Яворов в Анхиало").
    Толкова бързо Таньо Клисуров те сваля от висините на очакваните илюзии, че те зашеметяват неговите тревоги. Като Йовковия герой подир бялата лястовица и той изплаква душата си: "Колко малко надежда за толкова много нещастни!" (Знам, че стократно повече...) В едни времена, уж на промени към по-добро, на площадите в София горят книги. Дошли са времена на робство, в които самите ние сме си поробители.
    Това са нещата от живота - живот, който тормози поета и който той не отстъпва никому. Един Вапцаровски дух, но по Таньо-Клисуровски показан - и то неповторимо, казано с гласа на днешния ден и отдън неговата душа. Колкото и неудачи да има в един житейски ден и трудности, той възкликва:
"не си давам този ден -
с него нека остарея".
                        ("Черен ден")

    "Дори сутрин в "Психото" да се събуждам,
    но да бъда сред живите!"
                    ("Място под слънцето")
    Благодарен е поетът, че може да страда и да се радва, че може да задава трудни въпроси. Човечност и човещина има в тези стихове! Става ти по-близка поезията и по-близък поетът с неговите човешки колебания и страхове. Защото познаваш себе си, душата ти изтръпва, че той е усетил твоите страхове:
    "Утре, казвах, ше го сторя, боже мой."
                     ("Между ДА и Не")
    "Различното и аз да опозная.
    Но ако искат да платя с душата си?"
                     ("Отвъд чертата")
    Таньо Клисуров разговаря едновременно със себе си и с всеки читател, осмелил се да разгърне тези страници - осмелил се, защото излиза на среща не само с поетовия свят, но и със себе си, със своите въпроси и тревоги.
    Всички стихове завършват със свой извод. "Седмото небе" е наслада от едни нови върхове на поезията, чувственост, човечен разговор за простички уж неща, но и за житейска мъдрост. Не мога да изпиша всичко, което е в мен от съпреживяното с тези стихове. Но две неща трябва да споделя - за любовта на Таньо Клисуров и за неговия талант.
    Прочетете стиховете за Яворов и Лора. Ще усетите радостта в трагизма и трагизма в радостта от любовта им. Ще ви покорят и следващите, за жената в другата стая. Той чува нейното дишане - това е обикновен и в същото време необикновен израз на любов и привързаност:
    "Любима, най-малката клетка в огромния
    земен живот сме..."
                    ("Клетка")
    "Обичам всичко в теб: очи и кожа,
    коса и устни, радост и тъга."
                    ("Символ")
    И второ - въпросът за таланта е съществен! Винаги е бил съществен, но в днешното ни време е болезнен и тревожен:
    "Посредственост, защо наричат те "талант"
    и те посрещат често със слова похвални,
    и ти подават дружелюбно длан
    на официални приеми и в зали бални,
    додето талантливият стои встрани
    и пренебрегнат в сянката остава...
    Кого да моли той, кого да обвини?
    Той себе си за всичко обвинява."
                     ("Въпрос")   
    Звучи като автопортрет, самоанализ - има ли някой, който може да каже, че Таньо Клисуров не е от най-талантливите съвременни български поети, а самият той да не е боледувал от пренебрежението? И някой да е разбрал той да се помоли някому?    Талантът не се моли - той с такава стихосбирка като "Седмото небе" разбива пластове, тревожи съвести и усещаш в нея силата му в собствените си гузни въпроси към себе си. Не знам колко има още да учи поетът Таньо Клисуров, както сам пише, но знам, че от него много поети има да се учат - на истина и тревожност, на жажда за живот, на признание в обич, на състрадание и на поетично майсторство... Затова се зарадвах на следната строфа:
    "И аз дойдох. На простата скамейка
    две фигури една до друга гледам:
    баща и син с фамилия Славейков
    ме канят да приседна редом."
                      ("Площад "Славейков")
    Виждал съм много да сядат на пейката до бронзовите Славейкови, да се докарат с някоя фотография. Но металният им поглед не ги забелязва. Аз лично не съм смеял и не смея да седна до тях - благоговея пред духа им, огрял бронза, от който друг талант ги е изваял. Но вярвам, че те ще поканят Таньо Клисуров да приседне редом до тях.