Сечище

Били сме на света, а сякаш никога не сме били.

Люлеят клона звезден на нощта лъжовните петли.

И вместо мракът да се рейне по-гъст, по-лепкав става.

Все още буден съм в среднощната държава.

Край мен - мъртвешки сън, над мене - звезден ритъм.

Във мене - хоризонт. Пред мене - бездна зла.

Очаквам да се съмне, ала се заплитам

в дрезгавина със цвят на яребичени крила,

в съня си разкрилени...

В среднощната държава

уж тихо е, но всичко е жарава

от късни изгреви и ранни залези,

от минало и бъдност, от обич и омраза.

Единствено в среднощната държава

се чувствам и свободен, и честит,

звездите жаждата ми осветяват,

луната - прокълнатия крайградски рид

с белязани от брадва борове вековни.

Смолата, кехлибарени сълзи, се рони

от пресните им рани... Боже мой, нима

не съществува власт брадварите да спре?!

От трясъка на проснат бор среднощната тъма

простенва като разбунтувано море.

И аз, за кой ли път, забивам гневни нокти

в разкръсницата на душата ми,

гнетена от мълчание, смирение и кротост,

но със гранитен гняв, че на тревата

не труп на бор лежи - кърви душата на живота.

Преди да се стопи на хоризонта ъгловат чертата

и моят глас преди да се втвърди,

аз искам да пулсирам с пулса на смолата

на тоя бор - дете на моите деди.

Като дете и аз растях под тоя бор,

в простора на дедите търсех завет

за вярата им в най-честита бъднина.

Сега, под разтрошения простор,

какво ще търся и какво ще правя?

Юмрукът на площаден боздуган

ни въдвори в космополитен климат.

Площадът ни заклещи в страсти нелюдими.

Царе сме на площадната стихия:

на бдения със свещи, щурм на парламента,

на търговия със честта и... разсипия

на родното светилище...

                По филмовата лента

на дните ни - от кръв петна.

Дете агонизира... Писък на жена

разкъртва небесата... Глухонеми вопли

задрямалата съвест чоплят

и се стопяват в бездната на лабиринта...

Държавата - останала без образ и без ритъм -

проклина Изток, възхвалява Запад,

макар че нейната сърдечна клапа,

тъй както хан Кубрат е завещал,

отворена трепти за всичките посоки на света.

Но властните мъже не са завързани във сноп,

а орда са в железния въртоп

на демокрация лъжовна, във която

крадат земята, небесата и дори

природния нектар на свободата ни,

сегашните и утрешни зори

на синове, на дъщери, на внуци.

Държавата ни е грамадна буца

на гърлото им, затова отлитат

зад океани и зад планини,

продали златните си младини

за краешник от чужда пита.

Държава и отечество - две истини библейски,

близнаци по душа, но по сърце далечни;

държавата е властна алчност безконечна,

отечеството - вечна благодат житейска.

От тая благодат не виждам вече нищо.

В отечеството съм същински чужденец.

Държавата ни сечище е и стрелбище.

Дори и въздухът във нея е мъртвец.

Държавата е мащеха като в оная

красива приказка за Пепеляшка.

Отечеството ни обаче е бразда от рая,

в която е посята божията ласка.

Какво ли няма в него?! И каква ли

надежда още се таи в браздата,

изтекла в хоризонта на съдбата?!

Тя в нас илюзиите още пали.

Отечество благатко мое, ти си

за мен светулка в хаоса безмерен.

Върху ти босите ми ходила написаха

синовните ми стихове... Намерих

чрез тебе шепа слънце във гласа на мама,

до рамото на тате - връх гранитен,

видях сълза, отронена от камък

и камък воденичен на плещите ми.

Отечество, какво си ти за мен

във днешната безпътица световна?

Една тревичка с връх зелен,

по нея се катеря ден след ден.

А може би си ти гранитна стомна

със бистра пиринска вода, с която

преглъщам залъка на нищетата,

внезапно спряла в твоята обител?

Земята е отечеството мое с хоризонта бронзов.

Земята е отечеството мое с росната трева.

Земята е отечеството мое със вековни коловози.

Земята е отечеството мое с гълъбова синева.

По коловозите вървя, в ръката

със стрък трева - зелена свещ -

и търся хоризонта на съдбата си

в световния водовъртеж

на страстите зъбати...

Лъжовните петли разсъмването будят.

А то не ги дочува още. Пеперуди

във осветения прозорец търсят брод.

Великата илюзия е свод,

обсипан със разплакани звезди,

накацали по грунда на небето.

Най-дивният художник чинно бди

над своето творение безсмъртно.

А аз, едвам повдигнал края на пердето,

видях това, което виждах и преди

(не зная вече колко пъти):

комета във среднощен пилотаж

разтвори огнен парашут и изгоря.

Баирът, на завет честит вековен страж,

с гърди гилотиниран бор подпря.

А ехото на остри пресекулки,

със скокове на невестулка

държавата, среднощната, прегази.

Не каза никой нищо.

Държавата ни сечище е. И... стрелбище.

Текст към 2001-1: 

Благо ПРАНГОВ е роден на 1 септември 1933 г. в село Бачево, Разложко. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Работил е като учител, бил е отговорен редактор на поетичното приложение на вестник "Вяра", завеждащ отдел "Култура и образование" на в. "Пиринско дело". Автор на поетичните книги: "Кръговрати", "Пукнатини", "Същинското ми име", "Голосек", "Пирински писмовник", "Предел", "Глина", "Просека към слънцето", "С душа на трепетлика"и др. Член е на СБП.

Текст към 2001-2: 

Художник Людмил Асенов