Сделка със следа в историята

Симеон ПЕТРОВ

Двадесетте години на миналия век. Султанската власт в Турция е ликвидирана и всички членове на Османската династия са изгонени от страната, а имуществата им - напълно национализирани. Ръководителят на създадената през 1923 г. република Ататюрк предприема голям брой реформи: законодателна, правна, административна, военна, образователна и др. Арабската писменост се променя с основана на латиница съвременна, подобна на западноевропейската, азбука. Започва подновяването на езика, като от него отпадат голям брой арабски думи, които се заменят с нови, от тюркски корен. Забранява се носенето на фесове, фереджета и др. атрибути, свързани с мюсюлманската религия, и т.н.
През 1929 г. Министерството на финансите разпорежда старите, останали от султанско време, ненужни архиви да бъдат продавани като вторични суровини. Специална комисия в Истанбул, свързана с финансовото министерство, решава намиращите се в хранилищата в квартал "Султанахмет" архиви, събрани в 500 сандъка, 120 големи бали и други опаковки, да бъдат продадени на България като напълно негодни, ненужни и за да се избегне евентуалното им закупуване от бакали и други продавачи и по този начин да попаднат в неподходящи ръце.

Предназначената за износ стока се мери, откарва се на гарата в Сиркжи и пълните вагони потеглят за България. По пътя до гарата обаче някои от балите се развързват и малка част от архивите попадат на улицата. Между хората, които ги събирали, бил журналистът Ибрахим Хаккъ от в. "Сон поста". Той установил, че между тях имало някои, които не били загубили своето значение. В Меджлиса (парламента) случаят станал тема за разисквания. Смятаният за виновник номер 1 министър на финансите Абдулкадир заявил пред депутатите, че в неговото министерство се стигнало до решението архивите, вместо да бъдат унищожени, тъй като били стари и писани с арабски букви, да бъдат продадени. По неговите думи българите били готови да върнат закупеното от тях, ако това им бъде поискано. Такова искане обаче не било отправено.

Междувременно по случая започнало съдебно разследване, по времето на което съветник на министъра заявил: "Според мен въпросът е много прост и незначителен - продажбата на въпросните материали не е нищо друго, освен най-естествено действие. Ако те бяха изгорени, вместо да бъдат продадени, това щеше да бъде загуба за бюджета. Няма ничия вина, която да бъде тема за разисквания." Въпреки казаното от висшия финансов служител, случаят продължил да се коментира в печата, при което финансовото министерство прибягнало до ново твърдение: за въпросните стари архиви нямало места за складирането им.
След няколко десетилетия, през 1993 г., директорът на Държавните архиви на Турция Исмет Бинарк посетил България и установил, че въпросните османски архиви са подредени, сортирани и се работи по тях. Според неговите думи броят на запазените по този начин документи е един милион, на финансовите сборници - 700, на сборници с решения, взети според шериатското право - 200, и т.н.
Макар че от сключената сделка между България и Турция за стара хартия са изминали повече от 80 години, турски журналисти, проучващи отдавнашната сделка, високо оценяват действията на българските власти, които работят по османското наследство и по този начин "служат на науката".
Дано проучванията на български учени и специалисти разкрият интересни факти, събития от историята на Османската държава, които имат отношение към нашето минало. Не ще и съмнение, че името или имената на българските държавни дейци, замислили и осъществили сделката за ненужната хартия от османско време, заслужават да бъдат открити и да станат публично достояние като пример за родолюбие, съобразителност и далновидност.

По материали от чуждия печат