Те донесоха свободата

Черенец - това място тук е високо не толкова поради релефа си, колкото заради подвига на героите. През нощта на 3 срещу 4 август 1944 година на небосклона над Осогово изгряват четири нови звезди - Емил Шекерджийски, Стоян Лудев, Стоян Стоименов и Крум Зарев, 81-годишнината от чиято гибел отбелязваме днес. Трагично е да умреш в предизгревните часове, когато  си сътворявал този изгрев в мечтите и с цялото си съществувание, когато остават мигове до светлината, която ще те избави от мрака. Само месец, преди да изгрее свободата. Тая свобода, която хиляди антифашисти като тях изкупуват с кръвта си и не успяват да дочакат. Но те донесоха свободата. 
От това високо място най-добре можем да оборим брътвежите на невежите, че в България фашизъм не е имало. Напротив, случилото се тук е дело тъкмо на фашистите. Те са плъпнали към върха като пожар и са изгорели живота на четирима млади, и то само месец преди свободата. А една от най-злите гримаси на прехода е, че името на командира на палачите майор Годев, заповядал да отрежат езика на Стоян Лудев, е издълбано сред жертвите на комунизма на мемориала пред НДК в София. 
През краткия си, но ярък живот, Емил Шекерджийски пише с кръвта, която пулсира в буйното му сърце. Пише живо, образно, лаконично. Полемично и убедително, без всякаква помпозност и маниерничене. Вещо напипва пулса на времето, откликва на всичко прогресивно, атакува всичко ретроградно. Неуморно, умно, находчиво преодолява цензурата. И пише не за да изтъкне себе си, а за да въоръжи читателя с правда. Като истински публицист-ботевец Емил поема от Ботев страстното перо и страшния, славния път към Балкана. Докато не го отнася деветата вълна. Чак тогава секва перото му. Колко щастлив е бил Емил Шекерджийски! През своя кратък живот събира в себе си най-добрите качества, присъщи на извисен и добър човек 
Трябва да отбележим още, че публицистичният темперамент и талант на Емил Шекерджийски блестят с особена сила. Той съумява да претвори документалния материал и да създаде едно от най-силните изследвания и най-емоционалните характеристики на образа на Левски - гения на българската национална революция. Тук той достига най-висок връх в жанра. Проявил е творческо пророчество. Защото стига до един генерален извод, несрещан дотогава в статии и книги. А именно: „Хората могат да направляват историята. Трябва само да овладеем законите й, за да можем да я направляваме така, че да служи на народа и истината!“
Чистотата на революционното дело също е показана с удивителен подход, като че ли Емил Шекерджийски е влязъл в душата и чувствата на Васил Левски. Той гледа на света и историческите процеси през онази далечна епоха през очите на Апостола. Голям успех е и изключително трудно да погледнеш през тези очи и да видиш най-точните характеристики на събитията и хората, които ги творят. За това се иска също чистота и преданост до смърт на революционното движение. Емил Шекерджийски го доказва не само с перото си, но и със своя граждански героичен подвиг.
За Емил Шекерджийски и другарите му животът е славен, пролетен, изпълнен с радост и обич. А вярата - бодра и неизтребима като птиците. 
И днес, колкото и да се отдалечава времето от онези кървави, но необходими години за борба, колкото и днес фарисеите, предателите, кухите депутати и платени писачи на угоднически текстове да глаголстват от официални трибуни и мухлясали издания, делото на безсмъртните герои на антифашистката съпротива все така ще живее, ще се пренася от поколение на поколение. Защото нашето отечество България е събирателно име, заселено от хилядите лични имена на загинали герои, паднали за неговата национална и социална свобода. 
Емил Шекерджийски, Стоян Лудев, Стоян Стоименов и Крум Зарев записаха със златни букви имената си в историята на света. До края на живота си те се бориха за един по-добър свят. Благодарение на подвига им България не е сред победените страни във Втората световна война и получава нов шанс. Показва, че за няколко десетилетия може да преживее своя ренесанс, да даде на своите граждани равен достъп до здравеопазване, образование и работа. Благодарение на хората, пред които днес се прекланяме, милиони живеят един по-добър живот, затова ние сме длъжни да пазим паметта им, да почитаме саможертвата и да предаваме спомена за техния подвиг сред поколенията.
Нека си припомним, че в кървавата антифашистка борба паднаха 9140 партизани, 20 070 ятаци и помагачи, бяха опожарени 2139 яташки и партизански домове. Когато слушаме тези цифри, от дистанцията на времето те звучат сухо, безпристрастно, като статистическа информация, без да може да се почувства колко мъка, колко болка и скръб има във всяка една от тях. Няма метрична система, която би могла да измери предсмъртния ужас на загиналите на Черенец, на децата от Ястребино, мащабността на човешкия дух на другарите, които с песен на уста и гордо вдигната глава бяха разстреляни на Гарнизонното стрелбище в София и на още стотици места в цялата страна и преминаха в редиците на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.
Емил Шекерджийски в своето предсмъртно писмо написа: „Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.”
В търсенето на този нов свят, на тази мечта, след 9 септември 1944 г. тези, които останаха живи, сътвориха подвига на социалистическото строителство. Те преобразиха България и от безнадеждно изостанала страна с аграрна икономика и селско население я превърнаха в модерна европейска държава с висок жизнен стандарт, достъпно и качествено образование, всеобщо и безплатно здравеопазване - страна, която осигуряваше на всички свои граждани възможност за достоен живот.
Но днешна България, след 35 години на преход, много прилича на онази, преди 1944 година. Отново огромната част от населението тъне в мизерия. Отново управлението на десницата води страната ни към прага на тежка национална катастрофа, този път демографска. Отново умират невинни хора, този път убити от престъпно безхаберие, домашно насилие, безнаказаност и безкрайна алчност на държавни чиновници.
Днес България отново има нужда от революционна промяна, от формирането на национален идеал, който да обедини народа ни. Има нужда от нов 9 септември, който да спре разпада на българската държава и общество. Днес България отново има нужда от съвременна визия за развитие, наука и образование, които да и донесат едно по-добро бъдеще!
Това е основната задача на всички лявомислещи хора, на всеки антифашист в България!
За това днес нека си спомним за тези преди нас, които дадоха живота си за свободата на българския народ, да осъзнаем огромната си отговорност пред тяхната памет и пред България и с нови сили и вяра да вървим напред!
И накрая ще завърша с баладата "Емил" от известната наша поетеса Дора Габе:

Тук вечер девойки с младежи, събрани 
на групи, четат и играят на шах. 
„Във пет часа, петък, ще има събрание“ 
Прошепва младежът, застанал зад тях. 
Те думи изричат незначещи нищо, 
но тайният смисъл е в тях отразен - 
във погледа сякаш другар е написал, 
че пък ще бъде решаващий ден. 
Навеждат главите, пионките движат, 
невинна дума промъква се пак - 
и друга, и трета - изплита се мрежа 
и с погледа поглед подават си знак. 
На масата близо е седнал и гледа, 
за трети път вече дошел господин. 
(То беше година четиридесет и трета 
с германско гестапо, с фашисткия син...) 
Той вижда ли нещо? - играта игра е, 
а другото скрива младежкия жар. 
Две сили враждебни се дебнат в таз стая, 
вратата се блъсва и влиза стражар. 
О, малки пионки на днешното време, 
деца на подгонен бездомен народ, 
на четири края разсеяно семе, 
о, дух непокорен, раздал своя плод! 
Подбра ги, изтласка навън и поведе. 
По пътя ги стигна и втори стражар. 
Изпрати ги с поглед фенерът последен 
на тъмния, пълен със кал Ючбунар. 
„Емил где е?“ - пита един шепнешката. 
„Излезе преди час, спасен засега“. 
Отдъхват спокойно и тръгват веднага 
по-смело и твърдо напред, със врага. 
Какво ще се прави - това вече знаят, 
Емил ги е учил във своя доклад... 
За тях ще говори зловещата стая, 
в която те само търпят и мълчат. 
А в малката зала, със вестници, с книги, 
пак други младежи играят на шах. 
И техните групи се свързват с вериги 
и бързо нарастват: Емил е със тях! 
Сега револвери мънички и черни 
в джобовете крият. Говори Емил: 
„В гората ни чакат другарите верни, 
да идем!“ Там всичко е той наредил. 
Над София тегне германско Гестапо, 
полиция нощна сторъка вилней, 
в затвора застреляха смелия Папо - 
затворът голямата част им отне. 
Те бяха войници на армия цяла, 
чиято казарма е малкият кът, 
където бе воля младежка назряла, 
да могат към подвиг сега да вървят. 
Вървяха, потомци Давидово племе, 
в борба за човека, през чужди земи, 
а своята мъка и своя дял земен 
да носят в мълчание - тъй казал Емил! 
Къде е той днес, в това утро изгряло 
след страшната буря, във ранния час, 
когато сърцето, отворено цяло 
говори открито и пее на глас? 
Разказват: посрещал е ръчните бомби 
и сам ги отхвърлял със гола ръка... 
Остана в сърцата на всички запомнен, 
невидим тогава, изчезнал сега...