Преходната българска икономика и нейните пишман „реформатори“

По средата на годината новото правителство се зае да внесе бюджет, който е изразходван наполовина преди още да бъде приет. Управляващите може да не са прави за някои неща, но нито един от опонентите им не отрече главното. А то е, че през последните години с редица счетоводни еквилибристики са прикривани разходи, които не са платени, докато в същото време предварително са събирани държавни приходи.
Този дефицит от 5,7% от БВП или 7,2 милиарда евро са точно парите, които финансовите министри Асен Василев и Теменужка Петкова са акумулирали като разходи над приходите, пропускайки да ги отразят прецизно и да направят публично реалното състояние на държавните финанси.
Разбира се, че е много важен въпросът какво правим оттук нататък.
И разбира се, в отговор на този въпрос последва поредната вакханалия от празноговорене с постоянното и винаги глуповато повтаряне на думата „реформа“. В продължение на 35 години моделът на реформиране остава непроменен – съкращаване на персонал, закриване на структури, приватизация на активи. Този подход се прилага механично, без да се търсят алтернативи или да се отчитат спецификите на отделните сектори. „Реформата“ за всички тези години след 1989 се свежда до един елементарен алгоритъм – някаква структура се обявява за излишна, заетите в нея се уволняват, останалите активи на структурата се приватизират или директно се крадат. Тази матрица се прилага безотказно върху абсолютно всички – от държавните предприятия на социализма, през болниците и училищата, до военните поделения.

Равносметката от „реформирането“ 

за мнозина българи е трагична и по тоя повод все по-често се появяват по всички медии говорители, които да ни обясняват, че българите по-добре никога не са живели. Измислят се дори подробни обяснения как именно от хубав и добър живот сме намалели от 9 на 6 милиона. Тези 3 милиона са директно „реформирани“, „съкратени“, за да може останалите да живеем по-добре. И ни се дава пример с вероятно около 10 процента от населението, които имат приличен стандарт, пътуват в чужбина и имат имоти. Всъщност мнозинството от тези хора не са богати, а просто не са загубили от прехода. Този половин милион е напълно достатъчен при нивото на нашата инфраструктура да задръства пътищата за Гърция, морето и СПА дестинациите по празниците и да създава фасаден просперитет, независимо от дереджето на останалите 5,5 милиона.
В същото време, на други места по света като Китай и Виетнам реформите на същата система като тази, която сме имали до 1989 година, водят до рязко повишаване на жизнения стандарт съответно на 75% от китайците и на 60% от виетнамците. Разбира се, България, Китай и Виетнам са твърде различни държави – по култура, география, демография и исторически път. Но има едно общо нещо между тях: в продължение на десетилетия и трите държави гравитираха около съветския икономически модел. Когато този модел рухна или беше реформиран, резултатите на Изток и на Запад се разминаха драстично.
Най-абсурдното е, че нашите реформатори продължават и днес да ни предлагат още от същите реформи, пишейки анализи и правейки клипчета, пропагандирайки либертарианските си тези, от компютри, таблети, телефони, произведени в комунистически Китай, под мъдрото ръководство на Китайската комунистическа партия.
Докато китайците и виетнамците произвеждат всичко, а ние нищо, докато дори Европейският съюз почва дебат за реиндустриализация, ние пак правим „реформи“, които нямат никаква друга идея извън намаляване на най-ниските държавни разходи в Европа – българските, и 

няма дори мисъл, че е възможна някаква друга реформа

Само за сравнение – с решение на тяхната специална комисия за реформи Китай ще инвестира в технологично обновление двеста милиарда юана. В същото време ние отново ще „реформираме“, съкращавайки чиновници.
Пишман „икономическите експерти“ и още по-пишман представители на българския бизнес тръбят по всички медии, че в публичния сектор работят 700 хиляди души. Те са закръглили бройката със 150 хиляди, за да стане кръгло 700. Пропускат да кажат и това, че в тази бройка влизат 110 хиляди заети в държавни предприятия, които не са чиновници и за които ще стане дума след малко. Пропускат и това, че в тая бройка „чиновници“ влизат лекари, учители и медицински сестри, както, разбира се, и заетите в армията и полицията.
Когато се отделят всички тези групи и в бройката останат само чиновниците, се оказва, че техните разходи за заплати са 1,9% от БВП. Сигурно като брой хора са много и сигурно има нужда от административна реформа, но още по-сигурно е, че дори да закрием цялата държавна администрация барабар с депутатите и най-високоплатените чиновници, няма да свием бюджетния дефицит. Казано с думи прости – тези тип „реформи“ не решават нито един от реалните проблеми на държавата и икономиката.

За да разберем защо всъщност държавата ни е бедна, 

а икономиката слаба, можем да тръгнем от някои икономически показатели. Факт е, че част от тях не са разписани в бюджета директно, но не е трудно да се открият. Например, целият частен сектор създава 72,5% от БВП с около 77% от заетите. Често се чува твърдението, че частният сектор създава почти целия БВП. Данните обаче не го потвърждават – с 4% от заетите държавните предприятия генерират 12% от брутния продукт.
Някои читатели, които са по-добри по математика, веднага са сметнали, че производителността на труда в държавния сектор е над три пъти по-висока от тази в частния. Някой прибързано би казал, че това обяснява защо държавните заплати са по-високи от тези в частния сектор и тази оценка е справедлива и обективна. Но всъщност тези числа показват нещо по-различно.
Твърдението, че ниските заплати са следствие от ниската производителност, е опростено. Връзката е по-скоро обратната – в много сектори именно ниските заплати демотивират работниците и възпрепятстват повишаването на ефективността. Разбира се, това не изключва ролята на мениджмънта, инвестициите и технологиите. Единственият по-глобален извод, който може да се направи от тези данни, е за разликата между държавните предприятия, които почти на 100 процента са изградени много даже преди 1989 година, и развилия се през последните 35 години частен сектор. Очевидно социалистическата държавна индустрия в много отношения се справя по-добре, без да има претенциите и наглостта на „частния бизнес“.

Производителността на труда в по-малка степен зависи от знанията и уменията на работниците, 

а и добрият работодател, инвестиращ в кадри, много по-рядко и по-трудно може да има проблем с намирането на такива. Производителността на труда зависи на първо място от направените в съответното предприятие инвестиции. Големите индустриални мощности като например в държавната ни енергетика, които са резултат от големи капиталови инвестиции, произвеждат много повече с много по-малко труд. На следващо място важни за увеличаване на производителността са качествата на мениджмънта, способността на фирмените ръководства да организират ефективно наличните активи и трудови ресурси. Не на последно място по важност увеличаването на заплатите също влияе силно позитивно върху производителността. Ако работникът получава висока заплата и тя му е достатъчна, за да издържа семейството си, той е много по-концентриран в работата. Просто не му се налага да мисли по цял ден откъде да изкара допълнително пари, за да върже двата края или да си нахрани децата.
Вече започнахме да си говорим за реалните проблеми на българската държава и икономика, но не и за фалшивата картина, която ни предлагат разни „експерти“. Работодателите вият на умряло, че нямат кадри, а не можели да им дават по-високи заплати, защото производителността на труда им била ниска. В същото време не им достигат работници, защото не искат да работят за ниските заплати. 
Вече видяхме, че производителността у нас поне в държавните предприятия си е достатъчно висока. Очевидно няма връзка между качествата на работниците в частния сектор и тяхната производителност, защото същите хора, със същите знания и умения, увеличават производителността си в пъти, когато заминат да работят в Италия, Испания или Германия. За сметка на това в българските банки богатото малцинство - и това са най-вече нашите работодатели и капиталисти - е събрало 80 милиарда евро. 

Има достатъчно пари, които могат да се инвестират 

в нови технологии и мощности, вместо да се влагат в имоти. Така бързо ще се вдигне производителността и частният ни сектор няма да е в нелепата ситуация 35 години след промените да изостава по производителност от иначе много лошите държавни предприятия.
Когато вдигнат производителността, работодателите ще могат веднага да вдигнат и заплатите. Това е основният механизъм не само за допълнително увеличаване на производителността, но и за намиране на кадри. Така работи пазарната икономика – има търсене, предлагане и равновесна цена. Когато не можеш да си намериш работник за хиляда евро, просто трябва да дадеш две хиляди. Ако нямаш пари за заплати и не можеш да организираш производство на печалба, може би да си предприемач, работодател и капиталист не е твоето призвание. Може да си намериш работа като наемен работник. В момента се търсят хора.
Една такава промяна в българската икономика ще увеличи брутния продукт, а оттам и приходите в държавния бюджет. Така няма да има нужда да се правят толкова икономии и държавата също може да помисли как още да вдигне заплатите, защото в редица държавни структури също не достигат хора и не става дума само за отбраната и образованието.
Със сигурност трябва държавните разходи постоянно да се оптимизират. Но е време след 35 години стопански провали да търсим и други решения извън механичното съкращаване – решения за икономиката ни, които наистина работят.