Само "непазарната държава" може да спре неравенството

Виктор Мараховски,
РИА "Новости" 

Тези дни водещите световни медии енергично бичуват бедността и неравенството. Това е традиция: да се критикува бедността в края на януари, когато се събира Световният икономически форум в Давос. И въпреки че тази година той още предварително бе провален (сериозните хора не отидоха) - всички, които работят по темата, изстреляха поредните горчиви разобличения.

Например британската организация "Оксфам", бореща се срещу бедността по целия свят вече почти 80 години, излезе с нов доклад. От него човечеството отново научи, че:

- само един процент от най-богатите хора на Земята владее по-голямо състояние, отколкото цялото останало население на планетата;

- двадесет и шест от най-богатите в света притежават повече пари, отколкото 3,8 милиарда от най-бедните хорица на планетата;

- броят на милиардерите се е удвоил за десетте години световна криза;

- миналата година две хиляди и двеста милиардери са станали на 12% по-богати, а най-бедната половина от човечеството е обедняла с 11 на сто.

А вестник "Гардиън" публикува статия на индийско-американския автор Ананд Гиридхарадас (базираща се на неговата най-нова книга) "Фалшивият кръстоносен поход на елита: да се спаси света, без да се променя нищо".

Авторът пише: "Успешното общество е машина за прогрес. Американската машина се счупи. Същото може да се каже и за останалия свят".

По-нататък се дават примери как за десетилетия тежка борба на богатите с неравенството 

показателите на бедните са се влошили

Очакваната продължителност на живота на средния американец не се увеличава, а през някои години дори намалява. Абитуриентите четат по-лошо, отколкото през 1992 г., и четат на една четвърт по-малко. Затлъстяването от нездравословната храна и съпътстващите болести се увеличават, броят на младежите със собствен бизнес е намалял с две трети, а "социалните асансьори" за бедните вървят три пъти по-лошо, отколкото през ХХ век.

Какво не е наред в борбата на богатите с неравенството? Та нали днес всеки един милиардер се обявява за привърженик на промените. И започва да жертва за благотворителност, и инвестира в "изгодни за всички" проекти, в обучаващи програми и всякакви такива неща.

Фокусът обаче е в това, че тези добри богати хора са убедени: социалните промени се постигат не чрез държавно или обществено регулиране, а благодарение на добрата воля на победителите - и строго чрез механизмите на свободния пазар.

С други думи, борбата с неравенството се командва от онези, които най-много печелят от неравенството.

И - изненада - получава им се точно обратното: неравенството само се увеличава. Въпреки че те във времето, свободно от лобиране за намаляване на данъците, дават толкова много благотворителни обеди и толкова красиво говорят на разни конференции по проблемите на бедността.

В резултат масите тъпо губят вярата си в справедливостта. Днешното ниво на доверие на американците към правителството във Вашингтон е едва една четвърт от нивото през 1960-те години. Хората са убедени: каквото и да се случи, тях ще ги излъжат.

...А сега - най-интересното.

Като приписа на благородните милиардери цяла шапка обидни факти, разобличаващият американски автор преминава към призиви. Призивите са в това, че елитите трябва доброволно да се лишат от привилегии. Т.е. "да плащат високи корпоративни и лични данъци, да плащат на работниците си достойни заплати, да се разрешат синдикатите, да финансират гражданското общество, училищата и реформата на здравеопазването". А регулатор на новите правила трябва да станат правителства, "избрани от хората и отговорни пред хората".

Остава един въпрос: а как всъщност да се направи това?

Има обаче основания да се предполага, че никак. Проблемът е в следното: "пазарният елит" е солидарен само по онези въпроси, които засягат неговите общи интереси. А иначе този елит се състои от конкуренти. Затова всеки милиардер, който реши да промени правилата и да пожертва ефективността заради "справедливото разпределение", 

бързо ще се превърне от милиардер в милионер 

Защото е загубеняк, защото си и позволил да се поотпусне и трябва да загуби.

Шансовете този клуб на шампиони, хазартно управляващ трилиарди, сам да се удари през ръцете, са равни приблизително на нула. Той не е в състояние "да се спре и дойде на себе си".

На хората им е присъщо да извличат печалба - дори рицарите на равенството от "Оксфам" (които цитирах в началото на статията) периодично правят грешки. Например на Хаити, разрушено от катастрофално земетресение, наемат с благотворителни пари луксозна вила и започват на тумби да водят там млади проститутки.

По същество, единственият, който може да накара този елит да играе срещу собствените си интереси, е твърдата ("авторитарна и непазарна") държава. Тя също никога не е идеална, свободна от корупция и т.н. Но тя - ако, разбира се, не са си я приватизирали свръхбогатите - има воля за самосъхранение. И затова е способна (за разлика от олигархичните елити) да променя курса и с определено непазарни методи да кара богатите да играят по нейните казионни правила. С други думи - от свръхпечалби да строи мостове и стадиони, да ликвидира последици от катастрофи и да финансира мащабни "проекти за развитие", които на самите милиардерски елити не им трябват. Просто защото тази държава, авторитарна и несъвършена, 

по природа се опира на мнозинството граждани

А там, където се е възцарила образцово развита демокрация, шансове на практика няма. Защото модерната демокрация е система, в чието управление участват "всички групи от населението", но преди всичко могъщият един процент свръхбогати. В крайна сметка именно той спонсорира политици и финансира медиите.

А това означава, че такава демокрация рано или късно ще мутира в механизъм по обслужване на диамантения процент. И в крайна сметка се получава далеч по-безнадеждна диктатура - защото това е диктатура не на държавата, а на елита, който не е държава. Този елит няма друга колективна воля, освен несломимата му воля към печалба. А да му поръчваш да се бори с неравенството е просто противоестествено. Той по природа е машина за производство на неравенство. Елитът е също необходим (общество без конкуренция е антиутопия), но е необходим съвсем за друго.

И такава диктатура истински е обречена.

Тоест тя може за известно време да изобрази нещо като Капитолия от "Игрите на глада", потискайки едни със сила, а други с хляб и зрелища, но дори и във филма това свърши зле. А животът е още по-труден.