С преданост и любов!

Константин Еленков

Някъде чух или четох, че козата е твърде интелигентно създание - пие само чиста вода, пасе само екологично чисти треви и листа. Може би Диана Димих затова е кръстила новата си поетична книга "Дива коза" (2019)? 

Но, склонен към извличане на някакъв допълнителен и отвеждащ смисъл от заглавията, ще повторя нещо, което съм видял и в предишните  книги на Диана - нейната артистична природа на превъплъщаването, способността й за самонаблюдение и самоанализ. А в това според мен е и дарбата да рисуваш, да пресъздаваш пълноценни образи и картини. Но във фразата и отделните изречения и думи; в рисунката и картината се усещат духът и атрибутите на съвремието в неговия модерен контекст. А сега вече виждаме и художничката Диана Димих - в едни повече или по-малко пълноценни скици от младежките й години, автопортрети и портрети на най-близките й хора. Съвсем професионално изпипани са портретите на дядото!

Дивата коза се оказва едно ново саморазкриване на Диана Димих. Оная игривост и склонност към приключение и авантюра са се съхранили. Но - и естетизирани - ако приемем акварелния елен от стр. 48 за превъплъщение на дивата коза!

И все пак "Вироглава" си остава програмно - и в буквален, и в преносен смисъл. То е най-завършен, най-пълен образ на онова, за което ставаше дума дотук!

То отхвърля по някакъв начин "Обрасна градината"; обезсмисля и обезсилва резигнацията му; не ни позволява да се съгласим с примирението и запустението - дори само като образ и метафора... Но най-доброто опровержение на това са ония стихове, в които доминира темата за рода, детството и словото, сплетени в триединство (сигурно неслучайно обединени в цикъла "Лековит венец"): "цветя в полето,/ лековит венец ми свили/ с ухание на детство..."; "Нашите ги няма, а ги чувам./ Нечакани, забравени слова/ от тъмен вир изплуват." 

Има, естествено, и неща, които прилягат повече за домашно четиво. Но има и такива обрати, при които непременно възкликваш: как й идват подобни хрумвания? Как се раждат подобни видения: "Денят заглъхва./ Парка прекосявам и чувам "пи-и-п"./ И тук ли? "Пи-и-п"./ Напомнят, някой е звънял. Но ето, не е телефонът./ Отново ситно-ситно "пи-и-п"./ Галактиката ли зове.../ О, те са!/ От гнездата./ Пиленца пиукат..."

Това ли са думите, които авторката "превърта", та "мисълта да не блатяса"? Такова всъщност е елиптичното просветване, характерно за стиховете на "родените" поети. На ония, които не измислят метафорите, а те сами кацат на рамото им.

Плод на нейните скиталчества - във времето и пространството, е серията документална проза "Спасените", която тя сътвори със Станко Михайлов (четири тома, 1300 страници!), за 21 деца на революционери от различни страни с погубено детство, жертви на хитлеризма и сталинизма. На същата тема са и трите им документални филма "Спасете децата".

"Светлото подир него" идва добре като подзаглавие и на една отколешна моя тема. Диана Димих, оказва се, има богато наследство - баща й Ангел Колевски е пишел стихове и разкази. Има пиеса и стихове за деца. И гатанки, и много хумор, епиграми. Накрая и... криминални романи!  Диана е събрала негови творби от различни жанрове в сборника "Светлото подир него" (2019). Богато четиво, създадено от безспорно талантлив човек. Хваща ни още с първия разказ - "Фалшификатор" - класически къс разказ, импресия, която става и за сценарий на киноновела!

И в следващите разкази долавяме "хватките" и прийомите на късия разказ, на импресията: изненадваща поанта, с очаквана, но драматична поука: "Въглища", "На раздумка", "Разходка", и винаги с иронични интонации: "Пред гишето", "Културна придобивка". Или, както отбелязва дъщерята в предговора: "хуморът е от обичаните му поприща: 7 от общо 11-те цикъла са изпълнени с шеги и закачки..."

Особено важен щрих се оказва изреченото във финала на "Откъс от недовършена творба": "Поприведен, с орлов поглед и прошарена брадичка, той много приличаше на някогашните аптекари, които покрай новите лекарства добре познават целебните свойства на собственоръчно изработените смески и помади." По своята психологическа релефност и дълбочина цитираният финал прави от "недовършената творба" най-завършената в този първи цикъл на книгата...

По-неравностойни и неравнопоставени са творбите от останалите цикли; те, естествено, носят очарованието на наивиста, но в същото време не отстъпват на гатанките, стиховете и епиграмите на съвременниците! Поглеждам снимката на корицата: от нея ни гледа с присмехулно присвити очи човек преживял и мъдър; портретът често носи характеристиката на личността в неподозирани дълбочина и изчерпателност. В случая последвалите страници от романи уплътняват представата за този портрет: плътността е не само словесна, но и психологическа - с всичките условности на това обобщение. Читателят при това не може да не се съгласи с авторката на предговора, че: "Поместените тук произведения допълват картината на литературния процес в България от времето на Втората световна война до края на ХХ в."