С мисъл за поробените едноплеменни братя

Камен МИХАЙЛОВ

Йоаким, деветият всеруски патриарх, е несправедливо неизвестен на културния българин. Неговата личност и дело са тясно свързани с нашата история, с тежненията на народа ни към свобода и независимост. И с един грандиозен план за разрешаване на "Въсточний въпрос", както ще се нарече след два века желанието на поробените от османския ятаган християнски народи да възвърнат свободата си. Той е сред малкото европейски висши дейци, проявил енергична активност в полза на страдащите братя славяни. Непосредствено подпомага организираното освободително въстание с център Търново през 1686 г., като изпраща за помощник на българския княз своя племенник Савелий Владимирович Дубровский.
    Роден e през 1620 г. и произхожда от рода на дворяните Савьолови (днес една от станциите на московското метро е наречена с това име). Образование получава в Киев. Както изисква традицията, постъпва на военна служба. Участва в походите в Малорусия (днeшна Украйна) и в Литва по времето на цар Алексий Михайлович Тишайший. Благодарение на успешни войни с Полша дори бива провъзгласен за наследник на полския престол след Ян Казимир. Пред младия офицер се разкриват добри перспективи за бърза кариера, но почувствал друго призвание, той се замонашва през 1655 г. Бързо израства в йерархията, като първо  бива назначен за архимандрит на Чудовия манастир край Москва, после - ръкоположен за новгородски митрополит. На 26 юли 1674 г. е венчан за патриаршеския престол, на който заменя починалия Питирим. Веднага започва борба срещу яростните междуособици - знатните родове се стремят към надмощие, обосновавайки правата си чрез степента на кръвна близост до царя. Стига се дотам - да изгори "Разрядните книги", свидетелстващи родствата, което става в присъствието на новия цар Теодор Алексеевич, целия царски двор, духовенството и по-знатните боляри. Разрядните книги са заклеймени като "ненавистное враждетворение, бившее от своеволия суетного и невежества, не хотявшего знать повиновения, каковым не только соблазняли простодушных, но и своих подчиненных". Организира приюти за бедните и бездомните при манастирите и богатите църкви. Открива Гръцко училище при Типографията в Москва, което става основа на бъдещата Славяно-Греко-Латинска академия; защитава тенденцията за поправката на богослужебните текстове. Организира отпор на католическата и лютеранска пропаганда, обхванали западните и южни предели на империята.
Въпреки тежките смутове и религиозния разкол по време на царстването на малолетните братя Йоан и Петър Алексеевичи (вторият е бъдещият Петър I), Йоаким се интересува от състоянието на народностите в Османската империя. У него възниква идеята всички православни християни да съставят единна държава. За тази цел подготвя съответната челобитна до "господаря" с предложоение да бъдат присъединени към царството молдовците, власите, сърбите и "едноплеменните българи", които "на свой народен език извършват даже богослужение". Разбира се, това би могло да се осъществи само след победоносни военни действия срещу Портата. Ето защо първоначално Йоаким замисля покровителството на християните от Русия. То отговаря на възникналата още при Иван IV Грозни идея за Москва като "Трети Рим", а стесняването на връзките между съответните църковни институции ще бъде действен механизъм за намеса във вътрешните работи на Османската империя - с оглед подобряване положението на раята. След сложни дипломатически ходове Йоаким Всеруски вече е успял да подчини Киевската митрополия на Московската. С този последен акт се утвърждава безапелационно авторитетът на Московския княжески престол, претендиращ за единствена опора на създаденото Руско царство. Отношението към българите се формира както с оглед политическите амбиции на последните руски царе, така и благодарение на търсената помощ от изтъкнати светски и църковни дейци-българи за освобождение от турското потисничество. Така през 1668 г. в Москва пристига българският княз Ростислав Срацимир, внук на видинския владетел Иван Срацимир. Той е изпратен от съзаклятническия комитет в Търново, за да иска помощ - намеса на руски войски или поне доброволчески дружини при избухването на подготвяното въстание. Без да подозира за плановете на българите, патриарх Йоаким вече е изпратил племенника си - Дубровский, начело на делегация, която да уговори Константинополския Вселенски патриарх да се откаже от властта си над българската църква. Вторият етап на дипломатическите ходове предвижда уговаряне на султана да признае този административен акт, с което да се положи началото на йерархическото приобщаване на българската църква към руската. Начинанието пропада заради подписания между Русия и Полша военен договор, насочен срещу Високата Порта и Кримското ханство. Руският преговарящ едва се спасява с бягство от разярените мюсюлмански тълпи, подстрекавани от ходжите. Този факт показва ясно, че между светската монархическа руска власт и духовните структури не е съществувало нужното съгласуване, което пък представя Йоаким Всеруски като самостоятелен деец със собствени политически виждания и амбиции.
През април на 1686 г. в Търново преждевременно избухва подготвяното въстание, което обявява свободата на България. За свой предводител въстаниците избират княз Ростислав Срацимир, който съумява да се присъедини към другарите си, спешно завръщайки се от Русия. Срещу въстаниците са изпратени събраните вече за война с Полша османски войски. Отбраната на Търново е упорита, но завършва с поражение. Последните защитници се затварят в Царевец, където загиват до крак. Малка част от тях - около 4000 души - успяват да пробият обкръжението и да се оттеглят към Габрово. Към тях се присъединява Дубровский с около 800 доброволци, пристигнали от Адрианопол. Малочислената войска се придвижва при непрекъснати боеве към София, където организира отбрана. Софийската крепост обаче отдавна е разрушена, градът не е подготвен за обсада и многочислените османски пълчища бързо сломяват съпротивата. Ръководителите на въстанието - тежкоранените Ростислав и Дубровский, биват пренесени в Рилската обител, където монасите ги укриват и лекуват. Едва през 1689 г., три години по-късно, двамата тайно се добират до Русия. Властващият вече еднолично Петър I дарява княз Ростислав Срацимир със село Толчаново в Смоленска губерния заради "великата и многоверна служба към светата църква и православната вяра".
    В българската историческа литература въстанието е известно под името Второ търновско въстание, макар на практика то да обхваща едно значително пространство на север от централна Стара планина, а така също и Софийска област. То се обвързва с австро-турските войни от 1683-1699 г., докато фактите показват, че съзаклятниците търсят съдействие от Русия, а събитията са под влияние по-скоро на Руско-полските и Руско-татарските войни. Сведенията, които се дават за числеността на въстаналите и хода на въстанието, са твърде различни от тези, които намираме в старопечатните руски книги. Подготовката на освободително въстание в България е изглеждала в очите на съвременниците толкова значимо събитие, че намира съществено отражение в житиеписа на Йоаким.
След емигрирането си българският княз се оженва за племенничката на патриарха - Мария Владимировна, след получена "височайша благословия". По такъв начин той става основоположник на нов дворянски род с български корени - Ростиславич-Дубровский. От негова среда израстват много военни, интелигенти, преподаватели, учени.
    При патриаршеството на Йоаким грузинският цар Април Вахтангович изпраща в Москва уникална реликва - гвоздей от кръста Господен, съхраняван и днес в Успенския събор. Йоаким умира на 17 март 1690 г., завещавайки на сподвижниците си да не допускат въвеждането в Русия на чужди обичаи. Погребението се извършва в същия Успенски събор в нарушение на последната му воля, която заръчва да положат тялото му там, където се замонашва - в Киевския Муждугорски манастир.