Русия граничи с Бога...

Петър Анастасов

На 22-годишна възраст един от най-значителните европейски поети от края на XIX и началото на XX в. Мария Рилке (1875-1926) се влюбва в писателката с руски произход Лу Андреас-Саломе (1861-1937). Чувствата между двамата са взаимни и любовта им е съпроводена от поривите на вдъхновено духовно единение. През 1899 и 1900 г. те пътешестват в Русия. Тогава Рилке приема предложението на своята спътница да смени собственото си име на Райнер. По това време големият поет вече е заявил публично, че отрича принадлежността си към която и да било нация и държава. Но към Русия той се отнася като към своя родина и перото му документира това с гениално прозрение, придобило през десетилетията и вековете нестихваща популярност. Ето къде според него се намира Русия върху планетарната карта:

"Държавите граничат една с друга, а Русия граничи с Бога". 

Още тогава, та до днешни времена не мирясват ортодоксалните русофобски завери, разгневени от нечуваната дързост на поета да извиси Русия и руския народ над всички държави и народи от планетата. И какво постигнаха? Историята доказва, че техният гняв и резултатите от техните усилия да изтрият от земята съблазнителката на Рилке са обратно пропорционални на очакванията им. 

Написаното от поета не изчезва, не губи своята актуалност, не престава да скандализира и да товари с комплекси за безпомощност лилипутите на омразата.

В историята на човечеството са записани безброй примери, че Русия винаги е била отговорна за съдбата на цялото човечество и винаги е била готова да застане срещу кървавите вълни на злото. Бог не би могъл да не разпознае богоравния корен на руския човек, който е доказал неподражаемия си алтруизъм. В безизходни конфликти и в трагични изпитания руският човек е доказал, че за него да спаси един чужд живот е толкова важно, колкото е важно да спаси своя собствен живот и живота на своите близки. (Справка: Руско-турската война, Епопеята Плевен. Битката за Стара Загора).

История, написана с кръв, не може да се изтрие с гума. Нашите русофоби също знаят, че не могат да я изтрият, но и днес не се отказват от отчаяните опити поне да я преиначат. Но българският народ не вярва на техните безсрамни лъжи и фалшификации. Той вярва на Вазов, който предрече, че Русия ще освободи братския българския народ от петвековното турско робство. И пророчеството му се сбъдна.

Авторът на двутомника "Руската идея", големият български писател, поет, литературен критик, театровед, публицист и политически анализатор проф. д-р Чавдар Добрев добави в златния фонд на съвременната българска литература изключително ценни творби с безспорен принос за националната духовност. Осмелявам се да назова двутомника "Руската идея" книга на неговия живот. Това е книга на критик от следвоенното поколение със силно развито социално и гражданско чувство, поколение, формирало своите етически и естетически възгледи под влияние на руската литература, под влияние на Толстой, Достоевски, Чехов, Гогол, под влияние на незабравимите съветски филми, вливащи в душите на онеправданите не само надежда, вяра и любов, но и самоуважение, сила и готовност за борба. Този факт не е без значение, когато си обясняваме дълбокия реализъм и пълнокръвие, с които Добрев осъществява своя забележителен синтез между уникално писателско майсторство и философски глъбини, осмислящи тематичното богатство и респектиращия патос на неговото възхищение към Русия и руския човек, който е способен да се жертва за своя боен другар.

Тази книга е вдъхновена от величавата мисия на Русия да пази от гибел крехкия живот на планетата Земя, крехкия живот на човечеството. След толкова безумни войни и гигантски братоубийства днес последният човек от най-отдалеченото кътче на земята знае, че ако някой може да предотврати световната катастрофа, това ще бъде Русия. 

Ще отбележа, че през последните две десетилетия Чавдар Добрев, за разлика от много негови колеги, видни интелектуалци, 

не потърси тихо и кротко местенце

извън зоната на отстрела, а излезе на преден план и започна своята упорита, дръзка и достойна война. Той понесе тежко и не без здравословни последствия объркването и срива на левицата, предателствата на немалко нейни авторитетни в близкото минало дейци и енергичното пребоядисване на много разкаяли се публично грешници, за да ги приемат в "правия път". За Чавдар Добрев имаше един път. Трудният. Той до ден днешен крачи по трудния път. Ако ви трябва за нещо, питайте за трудния път. Там ще го намерите. 

Той никога не е обичал да бъде сам. И тогава се случи чудото. Сякаш някой му подсказа да тръгне отначало. Не беше късно да го направи. Животът му на творец, благословен от върховенството на руската литература (от Толстой, Гогол, Достоевски и Чехов) - това е магическият квадрат на Чавдар Добрев, в който той се чувства окрилен и недосегаем. 

И дойде ред на Руската идея! Тя позволяваше на въображението му да осмисля философските и художествените глъбини на гениалните руски класици. Покоряваща се оказа индивидуалната гледна точка, която не цели да бъде перифраза на руската мисъл, а да види руския живот и руската идея през призмата на собствените идейни и естетически пристрастия. 

Заради това най-често научният подход и аргументация отвеждат творческата мисъл към есеистиката. Добрев не крие своето огромно уважение към постиженията на руския дух. Напротив, като на полемист на него му е комфортно да отстоява своето русофилство у нас и по света.

Авторът поставя във фокуса проблематиката за човека, за неговата съдба в собственото му общество, за поробената свобода, за непоносимия живот... Той не се задоволява само с констатация, а предлага свой мироглед, свои становища за изход. 

Читателят придобива представа за особеностите на руския живот, за руското боготърсачество. Важен акцент на Добрев е темата за безкрайността на руската природа, която определя самочувствието на руския човек. Тези обстоятелства предпоставят интересни следствия: Руснакът, който живее на два континента и е евроазиец, но културният му фундамент е в спектъра на европейската духовност.

Добрев подчертава и една друга безкрайност. Става въпрос за 

безкрайността на руския дух

за неговата вродена склонност да смята себе си за народ-богоносец. Добрев отбелязва проблемите на отделния руски човек, на руския социум - да бъде търпелив, но и внезапен като вулкан, да дълбае в душата си, да крие фаталния си грях, обречен да се покайва, да търси покаяния повече, отколкото другите европейски народи, да бъде едновременно народ-роб и народ-емблема на свободата, безделник, който спи върху руска печка, и човек от барикадите на новите времена... И всичко това събрано и концентрирано, разпиляно и противоречиво изобразено.

Затова руската душа, която е дълбоко религиозна, вярна на православието и религиозния канон, толкова алогично ражда ереси, старообрядства и новообрядства, втурва се след съблазните на всяка нова идея, оставайки вярна на своята самоличност, на универсалното значение на Руската идея.

Въпреки хаотичния живот на руския човек, въпреки жестоката история на Русия, руската душа е високочовеколюбива и вярваща в преобразуващата сила на социума, готова нееднократно да пожертва изконни интереси на индивида в интерес на колективния живот и воля. 

В центъра на мотивите, които определят отношението на западния човек към обществото, обикновено застава личността и нейният исторически егоизъм, докато руснакът трудно може да си представи, че човешката индивидуалност може да съществува извън обществото. Парадоксът е в това, че именно руснакът, който толкова настойчиво търси и намира обвързаностите между личностите, става жертва на този свой алтруизъм. Може би това е най-голямата негова социална и екзистенциална трагедия. Каквото и да се говори, руският строй на художествено мислене е един от най-неоспоримите родоначалници на основните течения в литературата и изкуството - авангардизма, модернизма - талантливо, перфектно трансформиране на традицията в естетическа провокация, в изкуство на парадокса. 

Мисля, че двутомникът на Чавдар Добрев не се побира в нито един от литературните или публицистичните жанрове. Зад енергията на този сърцебиещ текст пламти всеотдайна кауза, защитена с изумително художествено майсторство, с изумителна целенасоченост и вярност към руската идея, която очевидно възкръсва от неведението и набира сили за нов изгрев и ново планетарно шествие.

На целта да обхване многоликата проблематика на своята творческа задача помага 

многоплановият талант на автора

и опитът, натрупан вече от перото му. Забележителни са творбите на Чавдар Добрев в областта на поезията. Докато официалните флагмани на априлската вълна се вписаха във времето като радостни вестители на разведряването, Чавдар Добрев проговори с жестокия език на истината, която драстично се разминаваше с красивите метафори на бодрячеството, защото носеше в тъканта си метафорите на тревогата. Сега се питам защо ли преди около пет десетилетия безспорните владетели на авторското право върху метафората и поетичната образност четяха, но разсеяно отминаваха образите, които се раждаха в поетичната лаборатория на критика:

...в хаоса на мелници за хора, 

опръскани от чуковете на мира

В българската литература, макар и с известно закъснение - а може би тъкмо навреме! - се беше появил поет с автентичен художествен почерк, с остро социално око, което успява да улови пропускани (неизвестно защо) от братята поети неудобни отрязъци от отдавна деформираната картина на мнимата обществена хармония и благополучие. Чавдар Добрев беше станал зъл от доброта в едно време, което се беше самоконструирало като "мелница за усмивки". 

Трябва да подчертаем, че и в оценката на българските исторически превратности, и в йерархизирането на националните културни ценности (театър, поезия, проза...) Чавдар Добрев се проявява категорично като критик с европейски ценности. От родните тесногръдни пристрастия винаги го отдалечават модерните интегрални възгледи за социалната проблематика и личността, която действа за общото. В тоя смисъл Добрев е особено близък с Лукач.

При Добрев централен проблем винаги е бунтуващият се човек и оттук скепсисът, несъгласието, интимното съпричастие. Особено внимание той отделя на състраданието към низшите. Приел е каузата на левицата. Животът му минава в конфликт. Приел е класовото разделение на обществото. След историческите промени през 1989 г. той първи (в монографията си "Никола Вапцаров") доказва, че свободата е по-висока цел от равенството. 

Навлизането в нетърпеливата старост не укротява творческата мощ на твореца. Признанието, че през годините не е станал по-мъдър, не означава, че се отказва от целите си. Опазил го бог. Точно когато умората сигнализира санитарна пауза, той започна осъществяването на своя най-амбициозен творчески проект. След едно продължително и щателно проучване на историческите превратности и на философските лабиринти неуморното му перо яхна червените коне на Руската идея, за да събуди за нов живот нейните мечти и нейната вярност към първопроходците, за да формулира нейните нови предизвикателства и новите идеи, които ще управляват човечеството.