29 Март 2024петък11:57 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Върхове

Рицарят без броня

100 години от рождението на Валери Петров

/ брой: 75

автор:Велиана Христова

visibility 2328

На днешната дата през 1920 г. е роден големият български поет, сценарист, драматург, един от най-значимите творци на България, майсторът на словото, преводачът на Шекспир, Гьоте, Киплинг, Родари, Превер, Пастернак, социалистът, спътникът на ДУМА от първите й стъпки, Интелигентът с главна буква Валери Петров. Човекът, който на 15-годишна възраст издава поемата си "Птици към север" - за похода на съветските летци към Северния полюс. И от тогава до 2014 г., когато съдбата го отне от нас - десетки книги, стихосбирки, пътеписи, пиеси,  сценарии... Всепризнати образци на българската литература, привличащи огромна публика със своята духовност и човещина. Неговите пиеси родиха великолепни спектакли като "Когато розите танцуват", "Честна мускетарска", "Копче за сън", "Пук" или "Театър, любов моя", по негови сценарии бяха създадени незабравими български филми като  "На малкия остров", "Васката" или "Рицар без броня". Валери Петров бе депутат в Седмото Велико Народно събрание (1990-1991), академик на БАН от 2003 г., Лауреат на Димитровска награда, Народен деятел на изкуството и културата, носител на "Орден Стара планина-I ст., на множество най-високи литературни награди, отличия на БАН и СУ, на Наградата на Европейския парламент за европейски гражданин за 2013 г. и др. А ако има емблема на моралната чистота, на душевната етика и нравственост, на пътя, който води към Храма,  той е тази емблема.

Днес отбелязваме века на Валери Петров с откъси от негови непубликувани спомени, които семейството му ни довери за тези юбилейни страници. Изказваме специална благодарност на известния художник фотограф Иво Хаджимишев за предоставените ни снимки, някои от които се публикуват за първи път. Той ни съобщи, че мемоарите на Валери Петров ще бъдат предадени в  Държавната агенция "Архиви", където ще станат достъпни за широката публика първо чрез подготвяната за 9 декември т.г. специална изложба там.

През 1944 г. ВАЛЕРИ ПЕТРОВ завършва медицина в Софийския университет, работи като лекар, след това - в Радио "София". Участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия като военен кореспондент. След войната е един от основателите на в. "Стършел". Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. По-късно е редактор в Студия за игрални филми "Бояна", в издателство "Български писател". Комунист от младежките си години, през януари 1971 г. е изключен от БКП за това, че е "въздържал се" при приемане на декларация на Съюза на българските писатели срещу Александър Солженицин.



Из непубликуваните спомени 

Родителите

Дете съм от етнически смесен брак, на тукашен сефарадски евреин с българка. Баща ми, доктор по правото - а после професор - Нисим Юда'Меворах, беше родом софиянец и до края на войната известен адвокат в София. Майка ми, Мария ("Марийка" по свидетелство за раждане) Михайлова Петрова, беше родом от Ловеч, учителка по френски език и литература, преподавала отначало във Варна, а после в софийската "образцова" девическа гимназия. Двамата се намерили в Швейцария (Лозана, Женева), където следвали, той - право, тя - френска филология. От това време на студентстването в Швейцария датираше дружбата на семейството ни със семейството на писателя Стоян Загорчинов (за мен "Чичо Стоян") и Надежда, което също води началото си от Швейцария. Били са две романтични двойки с много четене на книги, музика, Хамсун, небрежни прически, позиране пред обектива.

... Майка ми е била студентка отличничка, а и той е взел доктората си почти на шега. При обявяването на Балканската война, заедно с другите студенти в Швейцария, се записал доброволец, но ги върнали обратно...

(Той не беше войнствен човек. Като него и аз не умея да се бия и, когато в детството си два-три пъти ми се е случвало, винаги съм хващал противника си за китките, за да не ме удари той, и това е било всичко - до днес не мога да си представя, че сам бих могъл да нанеса удар някому!.. Сега си спомням за едно единствено изключение, но за него сигурно ще стане дума нататък.) 

В Швейцария баща ми се увлякъл по левите идеи - там слушал "сказки" на Ленин и Троцки (и ми е казвал, че вторият бил много по-блестящ като оратор); после, в София, участвал в редактирането на първия еврейски комунистически вестник (заедно с журналиста Исак Наимович, бащата на бъдещия критик Максим Наимович, с когото бяхме приятелчета в детството); членувал в комунистическата партия и при споменатия десен терор след атентата в черквата "Свети Крал" ("Света Неделя") бил арестуван, но освободен и по-късно защищавал в съда - обикновено с успех - много комунисти; явил се - това го помня - като граждански обвинител в шумния процес срещу един убиец-антисемит на име Калпакчиев. Всъщност мечтата му е била да стане съдия, но произходът и политическите му убеждения затваряли за него тази възможност. Беше известен като първокласен юрист, автор на ценни правни коментари, умен и културен човек, знаещ езици, обичащ изкуствата. Много често срещам някогашни негови колеги или студенти (от по-късно време, когато стана професор), които с възхищение ми говорят за него... 

А майка ми беше задържащият, уравновесяващ фактор в семейството - не толкова блестяща в обществото, но умна и също културна,... обичаща книгите. Как са успели тези двамата - той, издънка от еврейско търговско-фабрикантско семейство Монтеки, тя, дъщеря на небогат варненски подполковник в оставка Капулети - да преодолеят пречките от двете страни, за да се оженят, не мога да си представя. Така или иначе, с помощта на един русенски пастор, на име Цветанов, приели протестантството, сключили брак и заживели доста бедно на някогашния булевард "Драгоман", в еврейския квартал на София "Юч Бунар" (Три кладенеца). Там е изврякал за пръв път пишещият.

Нощи в Балкана

Беше едно лято в Етрополе и аз се готвех усилено за някакъв изпит. По цял ден учех в къщата на чичо Борис и леля Мара Атанасови, а привечер, когато вече бях уморен, излизах на разходка по главната улица от центъра на градчето до старата кула на градския часовник. Докато се разхождах, новото стихотворение се раждаше... Така се създаде първият ми цикъл, който нарекох "Нощи в Балкана" - казвам "се създаде", защото стихотворенията наистина сякаш се раждаха сами, от само себе си, едно след друго. Да, написването им беше леко, но не и публикуването им в началото... 

Неотдавна открих сред книжата си една стара, подвързана в зелено платно тетрадка, или по-скоро книжка, в която педантично съм събрал машинописните текстове на първите си стихове. От разликите между тези текстове и текстовете на публикуваните поеми и стихотворения личи, че много съм работил и променял в поемата, за която говоря.

... От тетрадката личеше, че - парадоксално - цензурата е допринасяла за смекчаването на тенденциозността. Георги Цанев влизаше в упорити пазарлъци с нея и все пак е трябвало да се правят отстъпки - Септемврийският разгром от стихотворението "Мъка" се е скривал под неясния израз "тъжната есен", стражарите от "Палечко" са се превръщали в "горски", и т.н... Но по-важно беше, че за цензорските моливи човек мислеше още при писането, или - по-точно - дори не мислеше за тях, а те просто незабележимо присъстваха в съзнанието му и го учеха да говори по-шлифовано, повече с намеци и оттенъци. Изводът на пръв поглед би трябвало да бъде, че обществената идейност е накърнявала художествената ценност на тези поеми, но питам се, ако я нямаше нея, то за какво бих могъл да ги пиша тогава? В един наш учебник по литература от първите години след 10-и ноември видях един опит за "нов прочит" на създаденото от мен, при който новата ни "аполитична" критика, за да представи автора  като чист от всякаква некрасива идейност рисувач на зимни пейзажчета и битови картинки, прескачаше дори всички пречещи на операцията пасажи, които профашистката цензура беше пропуснала навремето!

"Случаят Солженицин"

... Омръзнало ми е да слушам хиперболи за геройството ми в този случай и с неохота влизам в подробностите за него, но го правя, защото в един опит за биография той не може да се прескочи и искам да го сведа към реалните му размери. И тъй: 

 Един ден, някъде през 1971 година (струва ми се), когато пишех нещо в Хисарския дом на Съюза, дойде по телефона едно повикване: в София щяло да има съюзно събрание, на което членовете на писателската партийна организация трябвало да присъстват. Дисциплиниран както винаги, се върнах с кола в столицата, за да присъствам в него. А на него се получи неприятен сюрприз. Не помня какви са били другите точки от дневния ред на събранието, но към края му неочаквано бе прочетен един текст за телеграма до Нобеловия комитет, протестираща срещу удостояването с неговата награда на руския писател Александър Солженицин. Текстът на телеграмата трябваше да се приеме демократично, с явно гласуване, но имаше нещо извънредно позорно - а всъщност нормално за атмосферата на Съюза - в начина, по който въпросът се поставяше: ей така, между другото, и в увереността на съюзното ръководство, че българските писатели автоматично, независимо от това, дали бяха чели творбите на въпросния писател - и, ако ги бяха чели, независимо от това, дали бяха против тях, или не - щяха да гласуват тъй, както ръководството е решило. Всъщност така и се получи, само дето неколцина членове на партията - Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и моя милост, без да знаем един за друг - се въздържаме от гласуването, а един безпартиен - Благой Димитров - дори гласува "против". Как, след този "скандален" факт, са се развили нещата с другите четирима, не зная в подробности. За себе си помня, че бях извикан в ЦК на разговор с водещия идеологическите въпроси Александър Лилов, който се държа много учтиво и с уважение към мен, след което Градският комитет изключи четиримата от партията, а безпартийният пети вироглавец бе заличен от списъка на писателския Съюз. 

От разговора ми в ЦК си спомням, че когато се появих в кабинета на Лилов, между сътрудниците му настъпи малко смущение, защото май не бяха готови със звукозаписната си уредба; по-късно, предполагам, нещата са се оправили, защото на срещата не присъстваше стенограф, пък при следващите етапи от историята, изрази от разговора ни бяха възпроизвеждани с буквална точност... Това, разбира се, са само мои по-късни предположения - тогава надълго и уж убедително говорих на Лилов за пълната липса на демократичност в писателските среди, за мъртвилото, настъпило в тях, за изчезването на другарския дух и т.н. Помня, че между другото приведох за пример едно състояло се няколко дни преди това - в салона на БИАД - на ул. "Раковски" - честване на Вапцаров, което беше протекло извънредно вяло и при салон, запълнен само наполовина, при това от квартални пенсионери, но сред блясъци на фотографски светкавици и бръмчене на кинокамери, за да може събитието да бъде представено разкрасено на следния ден. А събитие нямаше, така че всичко беше само една ярка илюстрация на лъжливата показност в нашия живот. Такава беше случката и докато я разказвах, изведнъж се досетих, че стоящият отсреща ми поет, сътрудник на Лилов, беше участвал като мен и други стихотворци във въпросното честване. - "Нека другарят Х потвърди, че беше така! Той също участваше." - казах. А другарят Х. отвърна: - "Да, участвах, но не беше така." - Вдигнах безпомощно ръце и заговорих за друго...

И така, значи, ни изключиха от партията. На събранието много хора се изказваха срещу нас, непослушните, изобщо горчиво беше, но нищо не можеше да се направи. Спомням си, че на излизане, от "Ангел Кънчев" до къщи ме придружиха Христо Радевски и, може би, Стоян Каролев. По пътя срещнахме Андрей Германов, който се присъедини към групичката. И това беше всичко. 

Но не съвсем. Няколко дена по-късно, не помня от кого, разбрах, че трябва да апелирам пред Ревизионната комисия, защото обратното щяло да означава, че не вярвам в способността или във волята на Партията да изправи нещо, което аз - понеже не съм си бил направил самокритика - явно съм смятал за погрешно.

... Естествено, нищо не се получи. При следващото повикване, без да ме поканят в стая, набързо, в едно от разширенията на коридора, ми бе съобщено, че решението на градския комитет се потвърждава. Спомням си още как - като последна точка на историята - чиновничката в архива на градския комитет, прибирайки партийния ми билет, счете за свой дълг да демонстрира крайно презрение към мен, отвергнатия. 

Такава, накратко, беше историята със Солженицин. Много често ме питат за подробности около нея, но двамата с Христо Ганев - сякаш сме се наговорили - отказваме да говорим на тази тема. Повтарям, не ми се иска да бъде надувано като акт на обществен кураж едно, дори не "гласуване против", а само "въздържане от гласуване". При това, като нарекох "Случаят..." тази глава от разказа за живота ми, си помислих, че наистина всичко разказано се "случи случайно" - ако подозирах какво ще стане, просто щях да си остана в Хисаря и сбогом тогава, реноме на храбрец!


Думи за сбогуване с Валери

Анжел ВАГЕНЩАЙН

Някога, беше толкова отдавна, Валери опита от трибуната на Великото Народно събрание да озапти с добри и меки думи развилнялата се шумна простащина, да каже нещо за смъртно застрашената ни духовност и за оная точка първа от дневния ред на обществото ни - децата. Опита, мъдрият наивник, но бе засипан от вълна мерзки и пошли подвиквания. Той смутено млъкна в средата на мисълта си, учудено и безпомощно се огледа и мълчаливо слезе от трибуната.

И все пак години и години след това, както години и години преди това, той упорито продължаваше да разказва своята приказка, безкрайната си чудесна бяла приказка, продължи с тихите и добри думи на цялото си творчество да надвиква агресивната простащина. И мнозина го чуха и разбраха. 

Но защо напоследък виждах в добрите му очи все по-нарастваща тревога и безсилие? Дали това бе само от старостта, която го надделяваше? Не знам, защото и в своята мека есен той продължаваше да съчинява чудесните си строфи. Ала видях как в шумотевицата, която ни заглушава, великият поет започна все по-объркано да се оглежда, после внезапно млъкна по средата на мисълта си и слезе от трибуната на живота. 

Този път завинаги. Още един от "хвърчащите хора" отлетя! И лишени от защитата на този рицар без броня, ние станахме още по-уязвими и още по-безсилни пред агресията на шумната посредственост.

Да, Валери Петров отлетя, но ни остави да търсим онуй негово мечтано ключе, което ще ни отключи големите и прости истини на живота. Но може би със старческа хитра усмивчица той нарочно не ни каза къде го е скрил! Ще го търсим, скъпи приятелю Валери - защото знаем, че то е скрито в твоите стихове, преводи, филми, пиеси. Ще го търсим, твоето златно ключе, и ще го намерим! 

А ти лети си спокойно, поете, летящи човече - добър и светъл полет към други, по-добри и светли светове!

2014 г.




За хвърчащите хора

Валери Петров

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си

и жени ни влекат,

а ний пием коняка си

в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,

или с израз на снобска умора,

и изобщо стараем се да не става въпрос

за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са

от реалния свят,

не се срещат на тениса,

нямат собствен "Фиат",

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора -

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

 

Надниците у нас - най-ниски в ЕС

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

Парното може да поевтинее символично от 1 юли

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

32 лв. за килограм агнешко, цената още ще расте

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

"Български пощи" ще изплаща пенсии още поне 5 години

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

Над 780 милиона души гладуват

автор:Дума

visibility 1

/ брой: 60

100 тона пластмаса във водите на Дунав

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

Правозащитници възмутени от САЩ

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

Гърция най-бедна в ЕС след България

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 60

Под прага на унижението

автор:Ина Михайлова

visibility 1

/ брой: 60

Бумеранг с еврото

visibility 0

/ брой: 60

Щети за милиарди

автор:Нора Стоичкова

visibility 0

/ брой: 60

Надвисна риск от конституционна криза

visibility 1

/ брой: 60

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ