Рискове застрашават ЕС с крах

Лъчезар РАДЕВ

Има няколко основни рискови фактора, които не вещаят дълъг живот на Европейския съюз. Първият: продължаваща и задълбочаваща се икономическа и енергийна криза с последваща масирана продоволствена криза. Вторият: спорадични, но интензивни, миграционни кризи, нарушаващи равновесието на силите в Европа. Третият: нестихващата КОВИД-пандемия и общата неспособност за нейното здравно, икономическо и социално компенсиране. Четвъртият: продължаващо неглижиране на геополитическите промени и движения в света. Петият: липса на спояващ елемент в конструкцията на ЕС. Шестият: бавно вземане на решения по наболели въпроси и проблеми, и оттам - незадоволителни резултати за гражданите на Европа. Седмият: робуване на стари и отживели времето си стереотипи на аналитика и поведение.

Погледнат в по-широк контекст, глобалният риск в момента се определя от факта, че светът се намира в етап на дисперсия на американската хегемония, съпроводена с нарастващо пренебрегване на глобалното ѝ лидерство. Резултатът от това е преминаване през етап на нестабилна глобална йерархия, в която Русия, Китай и отчасти Индия се очертават като стълбове на формиращия се многополюсен свят. В него определяща роля ще има отново 

силната национална държава 

паралелно с развиващата се икономическа глобална трансгранична свързаност. В контекста на тази линия изпъква неспособността на ЕС за адекватно поведение и решения по повод на глобалната рискова реалност.

От ретроспективен ъгъл, след края на Студената война ЕС можеше да се бори да бъде "втори" в световната ранглиста на силите, но не го направи. Казано по народному: пропусна момента, защото: 1) политическият съюз в рамките на ЕС не можа (и не може) да формира адекватна външна политика и 2) Европа няма нито силата, нито визията да формира общ отбранителен съюз. 

Очевидно, ЕС е "квазисъюз", както го определя проф. Збигнев Бжежински, който непрекъснато тъне в проблеми, кой от кой по-остри и по-трудно решими. С една дума, Европа си остана и продължава да бъде 

американски протекторат 

дори и не "младши партньор" според американската класация на отношенията. Именно поради горните две обстоятелства ЕС се въвлече и продължава да се въвлича във всички американски и натовски прищевки и войни в Близкия изток и около него. В резултат на това днес Европа е изправена пред поредната бежанска вълна, която няма да бъде последна. Напротив. 

Както се вижда от картата, Европа може геополитически да бъде разделена на три основни области. 

Средната област (1) обхваща само Германия и Франция. Понастоящем Германия се смята за "локомотив" на Европа, а Франция изпитва забележими трудности да върне статуса си на велика държава. На Париж обаче отчаяно му липсват лидери, които да изведат единствената в Европа ядрена държава в подобен ранг. И двете държави са наясно, че добросъседските отношения трябва да бъдат запазени. Това е целесъобразно предвид турбуленциите, през които преминава (и ще преминава) Европа. В бъдещите 10-15 години обаче и двете ще продължат да битуват в руслото на остатъчната си глобална сила. 

Основният външнополитически проблем за Франция ще остане Англия, защото Франция се очертава като мигрантски коридор през Ламанша. Това допълнително ще изостря отношенията между двете страни. 

Германия развива обсесивно-компулсивна невроза, главно под влиянието на САЩ, 

по отношение на Русия

Лечението ще бъде трудно, но в края на краищата успешно. "Северен поток 2" ще започне да функционира, защото и Германия, и Европа, и Русия имат стратегическа изгода от това. В края на краищата Берлин ще осъзнае, че му е необходимо завръщане към основите на политиката на Бисмарк към Русия. Това можe да стане само при наличието на силен канцлер с историческо и стратегическо мислене. 

За Русия това е най-добрият вариант, а Китай ще разчита на продължаващо развитие на отношенията по мегапроекта "Един пояс, един път" (ЕПЕП). За Пекин превръщането на Германия в стоков европейски хъб е тактически изгодно. То ще увеличи геополитическата тежест и на двете страни на европейската арена. 

Както се вижда от картата, южната част на Европа (2) обхваща Испания, Италия и Гърция. Тя е по-лабилна и неустойчива, но пък има очевидно географско предимство, изразяващо се в пряк достъп до Средиземно море. 

Лабилността и неустойчивостта е не само икономическа, но и рискова за сигурността на континента. Тъй като Източният фланг на Европа (3) ще се капсулира и плътно огради против мигрантски натиск, ще останат отворени средиземноморските пространства, тоест 

натискът ще се изтегли в Южна Европа

От друга страна, проблемите между Гърция и Турция (не само по повод на Крит и Кипър) ще се задълбочат на основата на "ресурсния национализъм". Ето защо за Гърция ще бъде от особена важност да си осигури надежден тил. Въпросът е как ще постъпи Турция с мигрантите на нейна територия? Нищо чудно в определен момент контингентът да се окаже стратегически активен. За момента обаче това е запасен вариант, чието реализиране очевидно зависи от много фактори. Анкара обаче няма да забрави "въртележките" на Европа по повод приемането на Турция в ЕС, независимо от финансовата инжекция, която получава.

Германия и Франция могат да разширят влиянието си в две направления - към Испания (за Франция) и към Полша (за Германия). Второто направление обаче е по-малко вероятно, предвид историческите наслагвания и непоносимостта, но и поради това, че САЩ ще използват връзката Полша-Украйна за натиск срещу Русия и Беларус, което е твърде очевидно, за да бъде пропуснато. 

Източната дъга (3) ще остане "високоволтова" дъга на противопоставяне на НАТО срещу Русия. За Средна Европа тя е стратегически удобна, защото е санитарен кордон, но за самите страни от дъга 3 разположението им може де се определи като стратегическо неудобство: превръщат се в

 "прифронтови държави"

От друга страна, всички членки на ЕС - от Естония до България включително, са икономически колабирали и не се вижда бърз път за тяхното съживяване. Те очевидно ще разчитат на НАТО, в резултат на което услужливо ще предоставят територията си за евентуални действия против Русия. 

Що се отнася до България, количеството вътрешнополитически задачи нараства лавинообразно. Те са безпределно ясни. 

Във външнополитически план страната се нуждае от няколко реанимационни стъпки:

1) Инвазивна политика с цел размразяване на дипломатическите и икономическите отношения с Русия. 

2) Иницииране на двустранен диалог с Китай за включване в мегапроекта ЕПЕП, оповестен от Си Дзинпин през 2013 г. 

3) Организиране на международни срещи (дипломатически и научни) по глобални въпроси, например - Близкия изток и арабско-израелския конфликт, иранската ядрена програма, китайския мегапроект "ЕПЕП" и ролята на Западните Балкани в него, Евразия и ролята на Русия в нея, Турция и предизвикателствата пред политическото и регионалното сътрудничество и др. 

В заключение: Европа навлиза все по-дълбоко във всестранна криза - икономическа, социална, политическа, демографска, мигрантска и военна, изходът от която е лесно прогнозируем и се нарича провал. До 3-4 години той ще бъде факт. Въпросът е какво ще направи България дотогава?