"Риформите" на Шенген

Димитър Луджев като министър на отбраната от прокълнатото правителство на Филип Димитров зарази българския език с думата "рИформа". Оттогава насам у нас постоянно виждаме рИформи, които трайно ни закотвиха не само като най-бедната, но и най-лъганата страна не само в целия Европейски съюз, но и по света.
От години насам държавата ни е закачена на кукичката "влизане в Шенген". Правителство след правителство си го поставят като приоритет. Парламентарно мнозинство след парламентарно мнозинство лъжат българския народ в името на бленуваното шенгенско бъдеще. Еврокостюмар след еврокостюмар дават интервюта, че напълно сме заслужили да сме там и бодро тупат премиер след премиер по перчемчето. А влизането в Шенген все се отдалечава. Като светлото бъдеще, което постоянно ни обещават преди избори.
Последната капка дойде тези дни - съвсем официално отложиха гласуването за присъдиняване към Шенген. ЕС е разединен, конфликтите в него се ожесточават, но солената цена я плаща лузърчето България, която все прави жертви в името на големите цели, а най-накрая я оставят навън на студа с бодрото уверение, че е готова и след някоя и друга година могат да я пуснат на шенгенския коктейл.
Ами не е ли така и с визите за САЩ. Вече трето поколение у нас чака тяхното падане, а сигурно 12-ти посланик патетично ни уверява, че рано или късно и това ще се случи. По-скоро ще западат жаби от небето, отколкото визите да паднат.
България живее от обещание до обещание, които не се сбъдват. Единственото платената солена цена е онова, което напомня за лъжите. Реформирайте си образованието, за да станете европейска държава, кряскаха самозвани експерти. Резултатът - нацията затъпя, чалгаризира се и днес дори не е в състояние да води сериозен дебат за своето бъдеще.
Приватизирайте, уволнявайте, режете заплати, социални разходи и всичко останало, крещяха ни по време на прехода икономическите експерти, дошли от МФВ и откъде ли не още. След всичко това България се паркира в дъното на икономическите класации, а цялото трудоспособно население започна да търси начини да се евакуира на чужди пазари за работна ръка.
В името на някакви ефимерни цели рязахме ядрени блокове, закривахме предприятия, погребвахме цели сектори от индустрията, а резултатите така и не се виждат на хоризонта. България все чака нещо. Шенген, Годо или поредния спасител, който ще й обещае много светло бъдеще.
Все искат от нас нещо, а после се оказва, че все не сме готови. Това е като от пиеса на абсурда.
И ако не бяха парите ни, които изтичат от нашите джобове сигурно още щяхме да вярваме в красивите лъжи, които ни представят като реалност. Ето защо сме бедни - плащането за безкрайни обещания е като хвърлянето на пари от терасата на телефонни мошеници. Други стават богати, а ние само гледаме, преглъщаме... и чакаме.
Все чакаме.