Смърт в жегите: Колкото повече говорят, толкова по-видимо се провалят

Боян Рашев

През 21 век Западна Европа говори за изменението на климата повече, отколкото през цялата си хилядолетна история преди това. Никога не е приемала толкова много стратегии, директиви и планове. Никога не е обещавала толкова решително да спаси планетата. И въпреки това всяко поредно горещо лято носи хиляди човешки жертви – хора, които умират не заради повече въглероден диоксид, а поради липсата на базови мерки за адаптация.
Огромна част от политическата енергия е насочена към намаляване на емисиите през следващите десетилетия, докато най-предвидимото последствие от затоплянето – по-честите и по-интензивни горещи вълни – остава подценено. Политиците говорят за нетната нула през 2050 г., а хората умират през юни 2026 г., защото нямат климатици - нито вкъщи, нито в обществените сгради.
Истината е грозна. Западноевропейските градове не са подготвени дори за нормални топлинни вълни, камо ли за екстремни температури. Милиони жилища са проектирани да задържат топлината през зимата, но се превръщат в капани през лятото. Болници, старчески домове и училища често нямат адекватно охлаждане. Най-уязвимите – възрастните, хронично болните и хората с ниски доходи – плащат най-високата цена.
Проблемът не е липсата на знания. От години е известно какво намалява смъртността: системи за ранно предупреждение, охлаждащи центрове, повече дървета и засенчване, достъп до питейна вода, модернизиране на сградите и най-вече най-елементарното - климатици и термопомпи. Това не са футуристични технологии. Те съществуват и работят. В София са много по-масови, отколкото в Лондон, Париж или Брюксел.
Вместо това общественият дебат в Европа твърде често противопоставя охлаждането и целите за декарбонизация, сякаш климатикът е символ на провал, а не средство за защита на човешкия живот. Разбира се, климатиците не могат да бъдат единственото решение и изискват разумна енергийна политика. Но когато навън температурите преминават 40 градуса, охлаждането престава да бъде въпрос на комфорт и се превръща във въпрос на обществено здраве.
Истинската слабост на европейската политика е липсата на баланс между предотвратяване и адаптация. Намаляването на емисиите не отменя необходимостта хората да оцелеят в климата, който вече е тук. Ако хиляди европейци умират всяка година от жеги, а инвестициите в адаптация изостават, това е знак за погрешно подредени приоритети.
Климатичната политика не трябва да се измерва само в тонове въглероден диоксид. За съжаление точно тя докара цените на електричеството в Европа на нива, при които все повече хора не могат да си позволят нито адекватно отопление, нито адекватна климатизация. По време на юнските жеги в Западна Европа например електроенергийните системи се пръскаха по шевовете, а цените на тока редовно надхвърляха 500 евро/MWh в знойните часове на късния следобед. Това не е случайно, а логично следствие от големие инвестиции в неща, които не работят и недостатъчни инвестиции в такива, които работят независимо от времето.
Политиката трябва да се измерва в спасени човешки животи, не в избегнати емисии. В противен случай съществува риск Европа да продължи да бъде световен лидер в поставянето на амбициозни цели, но да изостава в защитата на собствените си граждани от най-непосредствените последици на изменящия се климат.
Ако европейските институции предупреждават от години, че горещите вълни ще стават по-чести и по-опасни, защо точно европейските градове, които са техни домакини, са най-слабо подготвени за тях?

Фейсбук