Размисли след едно представление

Драматичният театър от град Търговище показа наскоро на сцената на "Българска армия" поставената за първи път у нас комедия на украинския писател Анатолий Крим "Цената на успеха" (оригиналното й заглавие е "Телефонно обаждане от миналото"). Случайно ли е това, че вече три пиеси от същия автор се играят на българска сцена, и то от няколко театъра в София и в страната? Другите две заглавия са "Квартет за двама" и "Завещанието на целомъдрения женкар".
Неотдавна излезе от печат на български и сатиричният, бих го нарекъл "парадоксален", роман на Крим "Тръбата", където със завидно въображение той натиква цялото общество в един газопровод... Преди години драматурзите абсурдисти ни караха да приспособяваме възприемателната си способност, защото, без да са фантасти, ни показваха от сцената абсурдни ситуации, откъдето дойде и името им "абсурдисти". Сега и в науката, за съжаление и в обществения ред, и в човешките взаимоотношения, абсурдите, парадоксите, невероятните случки станаха наше всекидневие, приземиха се между хората, и в повечето случаи не за добро.
Това постоянно сливане на привидно нереалното с житейски срещаното на всяка крачка в делниците ни изобилства в комедиите на Анатолий Крим. Той го избира за свое художествено пристрастие - разсмива ни с него и същевременно ни кара да обсъдим със себе си редица преживелици от всекидневието и да стигнем до изводи, в които смехът се гарнира с не особено оправдан оптимизъм. А на публиката не й остава нищо друго, освен да си каже - тук сме описани ние, и да се чуди как го е измислил авторът.
    Андрей, главният герой на комедията "Телефонно обаждане от миналото", е високо надарен компютърен специалист, когото бившата му жена справедливо упреква, че е отдаден изцяло на вълшебното екранче за сметка на любимата съпруга. Но се оказва, че неговото пристрастие го води и до пренебрегване на възможността да забогатее от таланта си и логично да изгуби и прогресиращата фирма, която е създал, и брака си. Случайността му дава възможност да възвърне изгубените си позиции и да отмъсти на някогашния си приятел, който го е измамил и ограбил.
Тук обаче авторът не се поблазва да удовлетвори спонтанното първично желание на публиката и запазва красивата цялост на образа. Точно с това Андрей (в изпълнението на актьора Ивайло Брусовски) става по-истински и по-симпатичен, а пиесата - по-сериозна. Дано принципността на героя се възприеме положително от повече зрители, защото при грубостта на днешния ни живот мнозина биха го упрекнали за "будалалъка" му.
Режисьорът Владимир Петков, както и артистите, претворяват умело авторовите послания и, заедно със смеха, ни канят в много моменти от представлението да не отминаваме и сериозните въпроси, поставени на обсъждане. Днес, когато в затвора за мошеничество влизат (пардон - би трябвало да влизат) голям брой хора от първите редици на обществото ни, образът на Андрей, на чието поведение ръкопляскаме, е истински тест за нас, зрителите - как бихме постъпили ние на негово място.
Няколко успешно решени от режисьора в спектакъла въпроси правят впечатление - сполучливото актьорско разпределение в театър с малоброен състав, намирането на подходящи за всеки образ и момент мизансцени, които се възприемат от публиката естествено, дори когато в тях е скрит някакъв акцент, ритмичното (без неестествени спадове) водене на действието с приятно редуване на комично и драматично... Именно това, според мен, е ключът за поставяне на тази пиеса - малкото драматично (което главно носи посланието) да не се изгуби, да не потъне в смешката и в парадокса. Тук ми се иска да отворя скоба, за да отправя поредния си упрек към малкия екран, където (в комичните програми и не само в тях) мило и драго се дава за смеха на зрителя, без да се подбират средствата, по-точно подбират се изрази и намеци, които не правят чест и на елементарно възпитаните хора.
Между похвалните думи, които най-общо мога да кажа за изпълнителите Ивайло Брусовски, Грета Неделчева и Петър Петров, ми се иска (като защитник на словото) да подчертая, освен органичното им поведение, и факта, че дори частица от коя да е реплика в диалога им не пропадна заради несъвършено актьорско изговаряне. Това напълно се отнася и за Маргарита Маркова, която изгради образ само с гласа си, без да се появява на сцената. Навярно лесно се и произнасят изречения, дело на писател като Анатолий Крим в чудесния превод на Надя Попова.
Успешното гостуване на един малък (по състав) извънстоличен театър в София ме накара да си спомня, че преди години (а може би и до днес) във Варшава имаше постоянна сцена за гостувания на представления от цяла Полша. Неотдавна подобен опит се направи и от новия софийски Модерен театър на Ивайло Христов. Не зная какво стана с този опит, но съм убеден, че в него има хляб, а ще има и публика, стига да не са пак на преден план само комерсиалните предпоставки. Сещам се също, че звездни периоди от съществуването са имали не един и два театъра, намиращи се далеч от улица "Раковски". Нека си спомним за Добрич (тогава Толбухин), Бургас, Сливен, Пазарджик... Убеден съм, че има какво да ни покажат и сега артистите от много наши градове.