Размисли с европейски привкус

"Ако срещнеш добър човек в България, просто го убий, за да не страда" казал мъдрецът Стефан Цанев, а болката струи от всяка буква на това прозрение. Къде сбъркахме и защо хората са гневни, повече у нас, отколкото в Европа, към която се присъединихме с толкова надежда? Нали след падането на Берлинската страна решихме т.н. стратегически въпроси като пазарна икономика, въведохме парламентарна демокрация, обърнахме очи на Запад, приватизирахме и това, което не си позволяват дори напредналите в капиталистическото строителство и се вслушваме във всички съвети на ЕС и НАТО? Наистина ли процесите, които изведоха хората по нашите улици са аналогични с тези в страните от ЕС? Старите идеологически барикади ги няма, но дали хората не търсят нови, за да стъпят на здрава основа в годините на дълговата криза в еврозоната и да оцелеят в годините на тотално разделение? ЕС наистина е един уникален проект, успял не само да преодолее враждите и войните на континента, но и не допусна до този момент да се сринат необратимо постиженията на златните следвоенни години. Може би затова и получи Нобеловата награда за мир, независимо от лидерската криза, за която се говори открито без неудобство.
На практика след последователното разширяване, което е принципно заложено в политиката на ЕС след официалното му създаване, се оказва, че съществува неразбиране, непознаване в дълбочина на проблемите във всяка отделна страна. Оттам идва и невъзможността да се предвиди времето, което е необходимо, за да се преодолеят исторически натрупвания, да се дава своевременно онази съюзна помощ, от която се нуждаят новите членки, за да остане ЕС наистина хомогенна общност между равноправни субекти. Нали целта беше да не си създават проблеми една на друга страните членки и да се движат заедно в една посока като се подпомагат взаимно? Сега сме свидетели на къде гласно, къде между другото да се сипят обвинения, че "едни страни влачат други" или просто "сриват социалните фондове" на напредналите. Да оставим настрана споровете за "Европа на две скорости", Шенген, референдумите за оставане в ЕС на страни, които са стари членки, но кризата замъглява трезвите им оценки.  На този фон проблемът с нашите ромски "набези" на западноевропейска сцена изглежда само като част от пейзажа. На практика се оказа, че новите членки на ЕС нямат реални възможности в кратък период да преодолеят десетилетното изоставане от страните-основателки, а те от своя страна не успяват да осигурят онази подкрепа, която реално, в точния момент да даде глътка въздух на сриващите се.
В резултат Гърция наистина разтърси цялата еврозона, кризата в Италия, Испания, Португалия се задълбочи, а ние на Балканите се опасяваме от погазване на демократичните принципи. На Изток се появяват т.н. патриотични партии, някои от които открито призовават за напускане на ЕС, а на Запад онези крайно десни партии, които са против имигрантите, всъщност са  и против правилата на Брюксел. Вече има западни и източни популисти. Източните са в резултат на бедността и комплексите на посткомунизма, а западните - поради сриването на традиционната политика след 1989 г. и в годините на кризата. Счита се, че падането на комунизма е компрометирало левите сили в световен мащаб, а кризата- десницата с нейните пазарни политики.
Факт е обаче, че европейските лидери имат проблеми не само с кризата, но и с решаването на проблемите с европейския ислям, с мултикултурния проект. В това време европейските ценности, към които българските очи са били обърнати още от времето на Османската империя, остават все още мираж за голяма част от населението у нас. "Светът стана пълен с емигранти, някои извън страната, други - в нея", а от Европейската комисия ни говорят за още интеграция. Гласовете за федерация не само не са заглъхнали, но си имат и достатъчно поводи за изява. Повече приказки, отколкото резултати на този етап, но явно е време за нов диалог, за ново обсъждане, за да се укрепят основите и бъдещето на ЕС, което несъмнено е застрашено не само от кризата, но и от геополитическите сътресения, от разделението в национален и наднационален мащаб, от съществуващото неравенство в самия Съюз. Няма как да не се признае, че нивото на развитие на страните членки е различно, че реформите, които трябва да се правят във всяка страна са различни, че партийната подкрепа за "своите" от страна на партиите в ЕП не винаги е в полза на хората и икономиката на съответната членка, че подкрепата трябва да е конкретна и въз основа на добро познаване  на ситуацията.
Като най-бедна страна в ЕС, ние просто можем да си мечтаем за проблемите на Германия например, но ако говорим без спорно чувство за хумор, можем да поискаме "допустима отсрочка" и адекватна подкрепа, за да направим най-после онези реформи, които ще ни отлепят от дъното. Въпросът е как примерът на Германия, например, да стане заразителен за нас. Защото нямаме повече време, просто се стопяваме. И какво точно "внимание" да поискаме, за да има демокрацията онова развитие, което да направи правовата ни система наистина независима, икономиката ни в полза на цялото общество, а корупцията да влезе в европейски норми. Преди това трябва сами да си изясним какво ни обединява и какво ни разделя нас българите, какво искаме всъщност, какво можем със собствени сили да променим и едва тогава да насочваме погледи към ЕС. И това няма нищо общо с партийните боричкания и хитринки, с които се опитваме да осигурим личностното си съществуване. Защото безработицата ни е по-голяма, отколкото се признава, а гневът на хората се натрупва. Ако при опасност от срив на политическата и икономическата система се налага да искаме създаването на специални програми от страна на ЕС, които да спасяват положението, няма как да пренебрегваме собствените си задължения и усилия в тази посока. Защото "пътят на просията" е унизителен, но като сринаха духа на нацията и принудиха хора да подават ръка за милостиня, сега срочно трябва да се преосмисля въпроса "Какво да се прави?" и как да се опрем на членството си в ЕС.
Едва ли обществото може да понесе повече болезнени варианти, но мислещите граждани са наясно, че самият ЕС е под напрежение и има сили, които го тласкат към провал, от който трудно може да бъде възстановен. Затова "работа, учение, здраве и морал" вече не трябва да се празни приказки, а програми, които последователно и неотклонно да се следват. За да остане и ЕС мястото, в което да се движим, учим, работим за кратко, но да променяме по европейски правила страната си сами, за да не бъдем през 2030 г. с 40% по-малко. Наистина днес най-големият лукс е времето. Но май още днес си искаме такава демокрация, при която изборите променят живота ни, за да престанем да оставаме в плен на неизтриваемия с годините графит "Изборите не променят нищо, иначе щяха да ги забранят".