Размисли по никое време

Народът го е казал от векове - "каквото сам си направиш, никой не може да ти направи". Но днес кой ли помни, знае и слуша стари умотворчества. Ние от край време сме си такива - "всяка кокошка за свой си крак" и наследниците ни се стараят в училище само ако имат амбиция да поемат към прословутите терминали 1 и 2 на многострадалното ни летище с цел добро образование.
Ами заминават децата, а образованието нещо не мърда, повечето учители работят на две места, а възпитанието, т.е. първите 7 години, е оставено на интернет. За пореден път взаимно се надлъгваме, а вкупом плюем на поразия държавата си. Може и да си го заслужава, ама сме единствените в света, които съскаме по този начин и помежду си, и в отношенията си с държавните институции. Това няма общо с недоволството, защото поне за Европа е ясно, че гражданите на континента никак не са очаровани от начините на управление на обединена Европа. Последните избори го доказаха красноречиво, но ние си живеем в собствения сос и най-често гледаме в чинията на съседа. Дори не се стараем да вдигнем очи и да видим, че и ние, и на Запад хората се пекат на един и същ огън, но изход се намира само в екип, чрез обединени усилия и съпричастност към същинските проблеми.
Как да ругаем държавата, ако ползваме алеите на Борисовата градина като улици, а тревните площи за паркинг? Наметнали скъпи ракети за тенис и с искрящи съгласно модния писък маратонки, никак не се притесняваме, че джипът ни може да мине през поставени само преди дни оградителни съоръжения. Горката държава, изобщо не успява да огрее навсякъде и за всичко, а дори за малките й старания никой не намира добри думи. Такива сме си и дори се примиряваме, че това е просто манталитет. Нали ще си направим и паметник на Бай Ганьо на "Витошка", за да не би случайно някой да ни обърка. Дали ще се намери място за Яворов, който години е живял на тази улица и сигурно има заслуги не само за красивото в българския дух, но и за българските идеали? Но ако се сетим за Яворов, как да обясним подробности на някои от младите ни сънародници, които във връзка с поредица недоразумения в отношенията ни с Македония се изказват с думи като "ама защо ни е да я храним и нея, тази Македония"? Сякаш не ядем домати и грозде от Македония, а редица гранични селища преживяват благодарение на алъш-вериша с хранителни стоки от братската страна. Да му мислят турци и гърци. Не само "криво седим", но и "криво съдим" и накрая пак ние сме излъганите.
Умората от неблагополучията и несправедливия преход сринаха и това, с което бяхме свикнали да се гордеем. А и Щастливеца отдавна го няма, за да отвори очите на несведущите. Пък като знаем какво му се е случило, май няма кой да го последва. Сега на кого да се сърдим? Най-лесното е да мразим държавата, т.е. себе си, но това изход ли е? Някои питат за интелектуалците. И те са в ъгъла, където сме всички. Дали не е време да излязат от черупката си и да докажат, че могат. Хората имат нужда от кураж и надежда.
Дори ексминистър на културата плаши с емиграция. Ти да видиш! Както и да го гледаме, ако не е смешно, тъжно е. Утехата е, че сме имали и далеч по-тежки времена. Учете история, деца, струва си. Поне няма да се отчайвате толкова лесно, а опитът ще ви е полезен и там, където мислите, че ще сте по-добре. Но кой ще направи така, че и тук да е истински добре? Размислите и отговорът идват сами...