Размисли на път за Кайлаш

Кайлаш е най-свещеният планински връх на света - почитан от една пета от човечеството, но рядко посещаван от хора от западния свят. Изолиран отвъд Централните Хималаи, според легендите той е изворът на Вселената, създаден от космически води и разума на бог Брахма. Будисти и индуисти от векове обикалят около върха, но никой никога не се е изкачвал на него. Колин Таброн се присъединява към поклонниците в преход от Непал през високите проходи на Тибет, до вълшебните езера под непристъпните склонове на Кайлаш. Този прекрасен пътепис е съчетание между дарбата на Колин Таброн да общува с хората и силата и красотата на прозата му. Той се среща с жители на уединени селца и с монаси в далечни манастири; разказва истории за изгнаници и чудати изследователи от Запада - в книгата "Към една планина в Тибет", която издателство "Вакон" издава в превод на Маргарит Дамянов.
Колин Таброн осъществява тази експедиция скоро след смъртта на майка си и тежкият преход около величествения връх събужда у него палитра от чувства - самота, обич и скръб, и възстановява късчета от собствените му корени. Това е изключителен пътепис от автор с огромен опит, чувствителност и въздействащ стил на писане. Таброн е майстор на класическия пътепис и е носител на наградата за пътепис "Томас Кук". Първите му книги са посветени на Близкия изток - Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. обикаля цяла Русия с раздрънкан "Морис Марина" и е преследван от КГБ на всяка крачка. От тези ранни преживявания се раждат пътеписите му "Сред руснаците", "Отвъд стената", "Изгубеното сърце на Азия", "В Сибир" и "Сенки по пътя на коприната". Дотолкова е отдаден на идеята да пътува в Русия и Китай, че научава руски и мандарин, за да може да разговаря с местните хора. През 2010 г. Колин Таброн стана президент на Кралското литературно дружество.


"Поглеждаш назад надолу по долината и се чудиш: как стигнах толкова далеч? Преди няколко минути, а може би преди час, подминах заслона на някой търговец - опъната между две скали овча кожа, - а сега той вече се е стопил до прашинка някъде долу. Може би в крайна сметка крачиш несъзнателно по пътеката, упоен от ритъма на тежките обувки, все едно сънуваш, и единствено срещата със смайващата красота или голяма трудност успява да те пробуди. Сред редкия въздух дори може да си въобразиш, че си близко до края на пътя. Но, разбира се, безмълвната бяла планина напред не е Кайлаш. В бълнуванията ти Кайлаш е театрален декор, който те чака някъде отвъд хоризонта. По права линия са някакви си 80 км, само че страната е друга, въздухът също.
За индуистите "тръгването към Кайлаш" е метафора за Смъртта".

х х х

"Изкачваме се и хоризонтът вече започва да ме хипнотизира. Снежните полета, които блестят през процепа на долината, приличат на самотна планина (всъщност са част от масив) и предизвикват прилив на възбуда. Когато опъваме палатките си под прохода Нара, вече сме обхванати от главозамайващи очаквания. Това дефиле на 4500 м е последното препятствие преди Тибет. Започва да вали студен дъждец. Лежа в палатката и чакам да отмине, като си представям гледката от върха на Нара-ла утре. Близостта с промяната, която носи границата, загатнатото откровение, се засилва сред разредения въздух от неземната аура, която Тибет все още излъчва. Знам, че всичко митично отдавна трябва да е било изличено от тази плячкосана страна. И все пак под този последен непристъпен проход продължавам да усещам остатъчното сияние на земя, която диша свой собствен въздух; то е проникнало през мистичен процеп в планините и през пробив във времето. Отварям картата, за да видя колко сме близо. Дъждът тропа като градушка по свода на палатката. Дори и на картата с голям мащаб границата е на разстояние, колкото е ширината на кутрето ми.
Това усещане, че проникваш в светилище, не просто вълнува пътешествениците, то преследва и самите тибетци. Векове наред те са си представяли своя собствена свещена земя, невидима или недостъпно далечна. Точното място на царството Шамбала е несигурно, но се твърди, че лежи оградено от непроходими снежни върхове някъде северно от Кайлаш."