26 Март 2019вторник14:11 ч.

Художник Людмил Асенов

Антология

Белетристика

Разкази от Никола Крумов

/ брой: 51

автор:Дума

visibility 268

Рак на седмия

Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път. Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и Десито от седмия. "Ъм, що не съм го виждал досега?" "Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде". Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата.

Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка - чиста и глуха. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея... Побеснях. На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори. "Аз тука... таковаа... нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшу." "Не, благодаря." Но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях.

Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко "наздраве" на масата в кухнята. Седим и мълчим. Решавам да говоря направо - питам ги искат ли пари? "Не." А да направим кампания с есемес-и? Било безсмислено. Да набия някой?! Нямало нужда (за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой). "А какво да направя за детето" - гласът ми едва излиза. Десито рече: "Виж, Кольо, благодарим ти за загрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра й остават шест месеца живот, нищо не може да се направи - ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас." "Искам да я видя". Родителите се спогледаха... разрешиха ми, само и само да се махна.

Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала, гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме - 6-годишната й ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше. Не знаех какво да кажа, но изтърсих: "Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка." Виждах, че ме мисли за идиот и само рече: "Бате, Кольо, аз умирам, няма да стана голяма."

Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача... нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха безцветни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я... дори леко я чух. Казах да ми донесат уискито. Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах.

Разказвах й за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините - моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах й усмивка, набутах я в щастието - чувство, явно непознато за детето. Така станахме приятели.

Почти всеки ден ходех у тях да й разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно - аз, суровият метълист, и тя, болното полумъртво дете.

Разболя се от друго - пневмония, а имаше още два месеца, по дяволите.

С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия... но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен. Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна: "Кажи ми само какво искаш." Детето Вяра отвори очи: "Искам сестричка." Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше. Молех я да обещае, че ще се държи... и тя обеща.

Почина същата вечер - мъртвото й тяло тежеше девет килограма. Сестра й се казва Виктория.

Тъпотията възраст няма

Миналото лято с котката Ивелина си седим вкъщи по обяд и играем на Монополи. Направили сме си салата от кебапчета - лочим бира. Някой звъни на вратата. Много мразя. Ивка я мързи да иде да отвори, тъй че ставам аз. Комшийката леля Пепа: "Кольо искам да ти кажа нещо... само две минути!"

Та, за какво става въпрос - в съседния вход има едно момче (16-18-годишно) в инвалидна количка и много слабо. Не знам баш от какво е болно, но често виждам майка му и сестра му (може би на десет) да го пренасят с мъки през стъпалата (винаги помагам - то, ще кажеш, кой знае к`ва помощ). Преди малко се прибирали отнякъде и дъртите пиянки на пейката злостно обявили, че тази инвалидна количка я били платили те от пенсиите си (щото е от здравната каса). Почнали да ругаят семейството по най-грозен начин. Момиченцето се понавело да пренася с майка си количката през входа, а алкохолиците се разкрещели весело, че има голям задник и ще стане идиотка като брат си. Детето се разплакало. Бях чувал слухове за това поведение, но не ми се вярваше, че може да има толкова прости люде.

Обувам си едни чорапи и старите маратонки. Слизам долу - съседи цепят дърва. Взимам една неголяма цепеница. Пияниците ме посрещат възторжено: "Оооо, как е, Коле? Ела да почерпим." Знам кой е главатарят им. Изнасям рамото напред и с цялата си тежест стоварвам дървото в ухото му. Руква кръв и тоя тупва на земята, другите замръзват в ужас (не смеят да ми скочат). Казвам им, че ако чуя лоша дума за това семейство, ще посветя живота си да ги запаля до един. Викам линейка. Отнасят ударения - ще живее. Идва полиция - всички сме единодушни, че тарторът на компанията се е подхлъзнал по стъпалата, падайки върху цепеницата (аз съм целият в пръски, но това не е проблем).

Вероятно някои хора ще преценят, че е неправилно да се бие пенсионер боклук, но нима децата не са най-важни!? Унижаваш безпомощните!? Газиш измъчените, прецаканите от живота!? Тъпотията възраст няма, следователно всеки малоумник става за бой.

Справедливост на този свят все пак съществува... Стига да я потърсиш...

Сексът невъзможен?

Много ми се прави секс тая вечер. Годеницата ми Нора чете книга оттатък, тъй че няма с кого. Ако й се примоля, ще даде, но това е недостойно за известен писател като мен. Все пак ще я питам. Отивам в спалнята, като много добре знам какво ще стане: "Норка, дай един секс." Първо инстинктивно поглежда календара, а после започва силно да се смее - ама такъв искрен смях, дето само Бени Хил може да ти го докара (аз се усмихвам загубеняшки). Тук някои мъже биха се отказали, но аз имам самоуважение и затова казвам: "Ще измия терасата, ако дадеш." Получавам само презрителен поглед. Наясно съм, че ме обича, просто не ме понася. Като знам колко е хубаво в нея, хич не ми се връща в хола. Втори опит: "Пусни сега, пък ще имам да ти връщам един път?" Няма реакция. Трети опит: "Ако ме целунеш с език, ще ти разкажа как веднъж изядох едно цяло лайно по невнимание." Не сваля очи от книгата: "Разказвал си ми го вече." Това момиче не поддържа повече от 30 градуса - сигурно и лимфната й течност е ледена. Мисля. Трябва да я предизвикам с нещо: "Една канадска?" Навива се - аз такива като нея колко съм ги бил... охооо... Ако спечеля, ще онождам, ако не... няма. Чупя я три пъти, ама тая е толкова злобна, че иска и с лява ръка. Пак победа. Нора не признава резултата - трябвало да играем на още нещо до две от три. Що не я изгоня от нас... ама после къде ще живея!? Почваме мивкобол - удрям три (3!!!) греди и губя. Следва игра на отбори - почвам буквите наум, а тя вика стоп (да вика и да не вика, аз съм решил "Ш"). Пада се "Ш". Пръв съм: "Шалке." Тя: "Шофтхаузен." "Шроузбъри." "Шиленбург." Забравих, че любимата има връзки в Австрия и знае половината им села, а те по местен закон всичките започват с "Ш" (сигурно ще имат някакъв отбор). За тази игра се предавам, но съчинявам нова: "Норка, правилата са следните - намислям си едно число от 1 до 100, ти трябва да го познаеш." Доста съм умен - дори да уцели числото по случайност, веднага ще го сменя. Старт. Гледа ме... какви очи, братче... като печени агнета... сиви ли са, сини ли са... нищо не й разбирам... Изведнъж крещи: "73!!!" Става ми лошо - как позна тая (по-късно осъзнах, че съм бил мислил за 56, ама Нора тъй го каза това 73... просто нямаше как да не се съглася). Губя с два гола разлика. Пораженчески наливам по две текили. Обръщам се с чашите... Любимата си е съблякла потничето и се е вторачила любопитно в мен. Сега ще види Спасителя, без да е умряла..

НИКОЛА КРУМОВ е смятан за един от най-забавните модерни разказвачи на България. Въпреки че има безброй последователи във фейсбук, 99,9% от хората, следящи страниците му в социалните мрежи, не знаят как изглежда авторът на безброй завладяващи истории, в повечето от които присъства музата му Нора и котката Ивелина (на снимката). Талантът на енигматичния майстор на неподражаеми, безумно смешни и крайно тъжни сюжети е забелязан от по-широката публика благодарение на проекта на Гери Турийска "Пощенска кутия за приказки". А книгите "Междупанелни войни", "Дневник от панелните блокове" и "Малка каменна топка" са сред най-предпочитаните подаръци, които може да си пожелае или да връчи на близки приятели и далечни роднини всеки, уважаващ себе си ценител на съвременната градска литература. С негово разрешение публикуваме два от разказите на популярния и харесван повелител на словото.

Ново мащабно прекъсване на тока във Венецуела

автор:Дума

visibility 291

Искат да направят "Св. София" джамия

автор:Дума

visibility 220

/ брой: 58

Докато не настъпи вечен мир на Земята

автор:Константин Иванов

visibility 212

/ брой: 58

Организиран хаос в поземлената реформа

автор:Дума

visibility 310

/ брой: 58

Столица на културата ли? Такъв кич няма и в Африка

автор:Дума

visibility 212

/ брой: 58