Разчупването на шаблона

"Не знам дали сте забелязали, но ние току-що си сменихме столовете около масата. Владимир Путин и Русия станаха водещата супердържава в света. Те диктуват условията. Те налагат мира. Те правят всичко. Ние загубихме тази седмица статута си на супердържава. Отбележете го в календарите си."
Думите са на известния американски телевизионен и радиоводещ Глен Бек, човек, чийто възгледи са определяни като крайнодесни, журналист, който използва всяка минута ефирно време, за да критикува политиката на президента Барак Обама. Горният коментар бе направен от него в ефира на тв канала "TheBlaze TV", веднага след като стана ясно женевското споразумение от 14 септември между външния министър на Русия Сергей Лавров и държавния секретар на САЩ Джон Кери относно химическите оръжия на Сирия.
Блек далеч не бе единственият, който реагира толкова крайно на постигнатите в Женева договорености и гласуваната в ООН резолюция, които, поне за момента, снеха заплахата от военен удар на САЩ и Франция срещу Сирия. Израелският вестник "Аарец" в статия от 22 септември с автор Ари Шавит и под надслов "Как Америка спря да бъде свръхдържава" предлага на читателите си следните постулати: "Америка загуби своите имперски амбиции"; "САЩ повече не са в състояние да плащат цената на това да бъдеш империя"; "След сирийската криза на всички е ясно, че Русия е огледално отражение на Америка"; "Русия има всичко, което е загубила Америка - имперски амбиции и имперско съзнание".
Френското издание "Марианне" също предлага подобна позиция. Авторът Жозеф Масе-Скарон в статия, озаглавена "Как Путин се превърна в супермен", пише: "До вчера кремълският цар седеше самотно в задния двор на международната общност, а днес изведнъж стана главен борец за мир в Сирия. Тази промяна на статуса се обяснява със сериозните грешки на западната дипломация. Освен това тя съществено разширява сферата на влияние на Русия".
Трима автори от три различни държави, които обаче имат пряко отношение към ставащото в Сирия, дават еднозначна оценка на събитието от 14 септември в Женева - САЩ загубиха - Русия спечели. Тази оценка обаче е емоционална и едностранчива. Успехът на руската инициатива за международен контрол върху сирийското химическо оръжие би бил невъзможен, ако сегашната администрация на Белия дом не бе изпаднала в сложно вътрешнополитическо положение. Първо, президентът Обама бе подложен на силен натиск от различни кръгове в американския Конгрес да окаже военна подкрепа на бунтовниците в Сирия. Второ, Обама направи ключова политическа грешка, като очерта "червена линия", т.е. определи си граница, в случая употребата на химическо оръжие, която, ако бъде премината, ще доведе до военен удар срещу правителствените войски на Башар Асад. Трето, общественото мнение и вменяемата част от експертната общност в САЩ бяха и са против война срещу Сирия. Четвърто, европейските партьори на американците - Великобритания и Франция, също подлагаха Обама на натиск, като се солидаризираха с тези, които настояват, че в името на "човечността" западните държави трябва да започнат поредната война в Близкия изток. Добавете към това и натиска на Турция, Израел и Саудитска Арабия - все играчи от първа величина в региона.
Американският държавен глава, разкъсван между очевидното нежелание да бъде обявен за продължител на политиката на последния президент-републиканец, между натиска на агресивни войнолюбци като френския президент Франсоа Оланд и небезизвестния американски сенатор Джон Маккейн, сам се навря в ъгъла, като не си остави поле за политически маньовър.
И тук, като по поръчка, на 21 август в покрайнините на Дамаск бе извършено нападение срещу гражданското население с химическо оръжие, като все още не е ясно от кого. И небето падна върху главния обитател на Белия дом, защото от него очакваха да бъде всичко онова, което той не иска да бъде - втори Джордж Буш.
Когато четем или слушаме критики срещу Обама за поведението му след 21 август, трябва все пак да си даваме сметка от какви среди изхождат те. Те идват от десницата в САЩ, която брани имперския статут на САЩ, от западноевропейската левица, особено френската, превърнала темата за правата на човека в гротеска, от среди в Близкия изток, които преследват своите цели за политическа и/или религиозна доминация в тази част на света. Тези три групи са ужасно различни в своята идеология, но целите им се покриха в сирийския случай. Това е и обяснението на някои на пръв поглед парадоксални обстоятелства, например как е възможно антидактаторски настроените европейци да влязат във фактическа коалиция с деспотични режими като тези в Катар и Саудитска Арабия. Да, европейците, в случая френските социалисти, виждат с кого си имат работа, но не, те не могат да излязат извън идеологическия си коловоз. И тази праволинейност е тяхната слабост.
Обама обаче, за изненада на мнозина в Европа, показа по-голяма гъвкавост, за която помогна и протегнатата ръка от страна на Русия под формата на предложение за ликвидиране на цялото сирийско химическо оръжие. Това помогна на Обама да направи така, че и вълкът да е сит, и агнето цяло. Американският президент, благодарение на руското предложение, не допусна страната му да бъде въвлечена в нова война, но и запази достойнството си, като постигна споразумение да бъде ликвидиран източникът на "червената линия".
Ръководителят на американския център "Никсън" Дмитрий Саймс коментира тази ситуация така: "Обама прояви слабост и отстъствие на стратегическо мислене, отсъствие на персонална отговорност през по-голямата част от сирийската епопея. Но в последния момент той прояви здрав разум и мъдрост, в смисъл, че разбра, че пред него няма добри варианти. Той разбра, че от всички варианти трябва да се хване за този, ако искате, го наречете спасителен пояс, който според руските интереси му бе хвърлен от Москва, той разбра, че няма друг изход."
Друг анализатор - главният редактор на влиятелното списание "Русия в глобалната политика" Фьодор Лукянов, също отбелязва, че руското предложение за Сирия е имало ефект, защото обещава разрешаване на дилема - как да се избегне нежелана от общественото мнение в САЩ и Европа война, без Америка да загуби престиж.
Според Лукянов събитията около Сирия са показали две неща: многополюсният свят, който мнозина очакваха, вече е настъпил, и второ, голямата дипломация се е завърнала в международните отношения. По думите му случилото се показва, че когато има нужда от проява на истинско дипломатическо изкуство, Русия и САЩ нямат равни на себе си в света.
Тези думи на Лукянов косвено се потвърждават и от обстоятелството, че макар Франция и Турция да са изключително активни и въвлечени в сирийската криза, те, и особено великата сила Франция, бяха изключени от преговорния процес в Женева в средата на септември. Големите показаха, че са големи, а тези, които претендират да са такива, претърпяха политическо фиаско. Характерна е например реакцията на френски политици от социалистическата партия на изказванията на бившия министър-председател от времето на президента Никола Саркози Франсоа Фийон в Русия по време на последното заседание на Валдайския клуб. Там Фийон упрекна сегашния президент на Франция Франсоа Оланд, че сляпо следва Барак Обама. По този повод депутатът от социалистическата партия Арно Леруа нарече Фийон "волжски лакей", намеквайки, че политикът се е продал на Кремъл. Впрочем друг депутат от партията Съюз за народно движение Ерик Сиоти, цитиран от в. "Монд", отвръща следното: "Още през лятото на 2012 г. Фийон говореше, че изходът от сирийския конфликт се намира в ръцете на Русия. Развитието на събитията потвърди неговата правота."
Завръщането на Русия в голямата дипломация се оказа неприятна изненада за едни, но очаквано събитие за други. Много хора на Запад предпочитаха да си затварят очите за настъпилите и продължаващи благоприятни промени в руската икономика, общество. Продължаващото, макар и с по-бавни темпове отпреди, увеличаване на руската икономическа и политическа мощ рано или късно трябваше да се трансформира и в дипломатическа такава. Постигнатото от Владимир Путин и Сергей Лавров е дори още по-значимо и излиза извън рамките на конкретния (сирийски) случай. Русия за пръв път след 1991 г. постигна значим политически успех извън границите на бившия СССР. Както писа преди дни журналистът Хайдар Баш от турското издание "Йени Месаж": "Позицията на Русия доведе до това, че тя стана покровител на мюсюлманите, нещо, което не се очакваше от нея. Светът отдавна чакаше централна сила, която да пази мира, като не признава агресивната и експанзионистична логика."