Ръцете на хляба

ЕМИЛ ЕНЧЕВ е роден на 16.01.1953 г. в Търговище. Автор е на стихове, разкази и пиеси за деца и възрастни. Написал е десетки текстове по музика на известни композитори. Песента "Молитва за Девин" по музика на Асен Масларски и в негово изпълнение, както и на Милица Божинова, е химн на града, намиращ се в сърцето на Родопите, където твори и живее поетът. След романа му "Епитафия за небе" и книгата с разкази "Забранени монолози" е подготвил ново издание за печат под заглавие "Разкази за птици и хора", откъдето е и творбата, която публикуваме.

Скъпи читателю!

Никой не е по-голям от хляба, казва народът. А малцина знаят истинската цена на насъщния. Затова в днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура е публикуван разказът на Емил Енчев "Ръцете на хляба".

Гарата е още сънена, само локомотивите изсвистяват и прекарват вагоните някъде към глухата линия на депото. Дори и кафенето е празно, защото бързите влакове не спират на нашата гара, а до следващия пътнически влак имаше още час. Тогава гарата щеше да се изпълни с народ, кафенето също и всеки, дошъл дотук, щеше да отпътува за някъде. Но аз чаках и пиех кафе, за да се разсъмне и да дойдат автобусите, за да стигна до най-крайната къща, където живееше голямата ми сестра. Вече трета година поред тя ме канеше настоятелно да ѝ отида на гости, дори по телефона се разридаваше и редеше тъжни и самотни думи... Затова дойдох!!!

Когато влязох в бащиния дом на чардака, беше пълно с деца, а Дането пееше една детска песничка "Хей ръчички, хей ги две", но на английски. Голямата му сестра беше написала английския текст и се гордееше с това, но аз не харесах простотията и, без да ги поздравя, казах на Зорница:

- Утре му напиши английски текст и на "Тих бял Дунав", че, както е тръгнало, тригодишният ти брат ще се превърне в побългарен англичанин, а може и в доносчик...

За момента Зорница сконфузено си влезе в стаята, а сестра ми се втурна да ме прегръща и целува за добре дошъл... После ми рече:

- Остави ги децата. Те и двете са родени там и тяхната родина е Англия. 

Не ѝ казах нищо, защото и на другата племенница трите деца са в чужбина, и въпреки че бяха родени в България, си говореха нещо на френски, защото от години живееха във Франция...

На следващата сутрин големите заженили се момчета и замомилите се момичета отидоха на басейн в големия град, а аз, сестра ми и Дането се запътихме към местността Корията, където е била някога нашата нива от десетина декара, която, както казвах, ни е хранила. Сестра ми не престана да разказва спомени от времето, когато аз не съм бил още роден:

- Бях на шест, когато за първи път видях ръцете на хляба, - каза тя и продължи - това бяха ръцете на дядо, който беше задрямал на столчето до бумтящата печка. Тези отрудени и мазолести ръце бяха набраздени до кръв, също като изорания чернозем на живота... Когато сме се преселили в това голямо село, дядо извадил скътаните пари от пояса и купил къщата - чардаклия, барабар със земята в местността Корията. После намерил воловари, впрегнали плуговете и изорали земята, за да посадят жито. Нивата избуяла. С едрокласното си жито показала на дядо, че от чернозема по-плодородна земя няма. Помня - каза сестра ми - избликналите кайначета под самораслите върби, които правеха бистри барички по нанадолнището. Тогава дядо ги прихвана и съгради каменна чешма, а в средата постави голям дъбов чучур. Зад чешмата, на полянката под върбите, посядаха за отмора жетварите... Не само жито садяхме, а царевица, ръж, ечемик, за да храним добитъка. Садяхме и дини - ранозрейки и всякакви други зеленчуци, като голяма част от тях продавахме в единствения дюкян в селото. Защото оттам си купуваха даскалите от голямото ни училище и жените на военните от близката казарма. Парите дядо ги къташе и казваше:

- Да изучим децата, че я какъв прост народ се е навъдил... На Стойне синът е станал като върлина, че и мустаци е пуснал, а не познава парите и буквите. Едните големи мустаци са му останали, защото е неук...

Всяка неделя баба ставаше в полунощ и омесваше с квас тестото за хляба, после палеше голямата фурна до чардака и печеше втасалите двойни хлябове, за да стигнат за цялата седмица. Като се опечаха самуните, тя ги нареждаше на дъбовата маса, напръскваше ги с хладка вода и ги завиваше с големия месал, за да останат препечените корички меки. След това още в ранина разчупваше един от самуните и го раздаваше на коларите, които минаваха покрай нашата къща, за да отидат на мерите и да вършат кърската си работа... Сестра ми се усмихна горчиво и ми каза, че веднъж на вечеря дядо я плеснал през устата, защото си обирала мазнините от устата с хляб. После се възправил и повдигнал месала, който бил поставен отстрани до чинията... А веднъж така здраво стисна ръката на баща ни, че той изохка, изпусна лъжицата и сконфузен напусна масата. Той обичаше да мачка с ръка средината на хляба, да прави от него големи топчета и тогава да ги лапа. Ето това беше подразнило дядо и затова той ни даде урок, че хлябът трябва да се уважава. Не дай си боже да изпусне парченце от хляба на пода, той на мига го вдигаше и целуваше по няколко пъти за прошка...

Сестра ми постла на полянката покривка и подреди обяда, който носеше за всички ни, после се прекръсти, сложи първия залък в устата си и каза:

- Взеха ни плодородната и красива нива, за да строят сив панелен квартал, затова дядо ни си отиде от този свят, скоропостижно... 

Тя замълча, но после продължи разказа си:

- Баба всеки ден ходеше на нивата, защото душата ѝ не можеше да понесе, че от три години нивата буренясва, а разкопките за основите на петте панелки зееха като кратери от вулкан. Като че ли цялата омраза на новото време се беше събрала там. Нашата стара къща е на повече от сто години, ама някога са ѝ колили курбан и кръвта на жертвоприношението още я пази от дяволи и лоши хорски помисли... Когато се върнеше баба от Корията, казваше на мама, че ходи всеки ден на нивата, за да успокоява нейната утроба и да я увещава, че ще дойде време пак да ражда жито за хляба... Една вечер татко я намери там, със заровени длани в чернозема, близко до чешмата. Беше издъхнала с широко отворени очи, а студеният и добродушен поглед сякаш укоряваше Бог, че беше позволил всичко това да се случи. Тогава татко каза, че е искала да почине там, на нивата на Корията, за да се върне доброто... По слепоочията ѝ имаше засъхнали сълзи, а отворените ѝ очи издаваха жажда за още живот... На следващата година, след смъртта на баба, в една студена януарска вечер се роди ти, а аз учех тогава в селскостопанския техникум. Татко най-много ти се радваше, защото те кръсти на дядо... Знаеш ли, братчето ми, че ти, като беше малък, понякога ми викаше мамо, защото аз почти те изгледах, аз ти държах ръката при писане на първите букви... 

Тя въздъхна дълбоко и прие моето мълчание като съгласие. После влезе в кухнята на старата къща и приготви вечерята. На масата на чардака, за да видят баба им какво беше наготвила. Когато сестра ми внесе домашния хляб и го постави на масата, Дането го грабна и започна да го целува с розовите си устенца. Очите на сестра ми се наляха със сълзи. Затова разсипа сготвеното в чинии, разчупи хляба и на всеки остави комат пред него. После заръча на големите да не закачат и дразнят Дането. Каза, че е вечеряла, и слезе в зимника, уж да подрежда... Но аз бях сигурен, че тя ронеше тъжни сълзи. Плачеше за ръцете на хляба, които тази вечер целуна най-малкият ѝ внук... Тригодишният Йордан...