Радикалният ислям: А сега накъде?

Случаят с изгарянето в клетка на пленения йордански пилот Муаз ал Касасбех от радикални ислямисти е не по-малко скандален пример на варварство, отколкото избиването на редакцията на "Шарли ебдо". Не виждам някаква принципна разлика и между това, да гориш обезоръжен човек в клетка или в газова камера. И едното, и другото е все война срещу цивилизацията. След случилата се на 7 януари касапница в редакцията на сатиричното издание Европа закономерно попита "Защо ги убихте? Тяхното единствено оръжие бе моливът?". Това питаше и "Републиканският марш". Няколко милиона маршируваха в защита на свободата на словото. Европа всъщност леко греши. Истинското, поразяващото оръжие на "Шарли ебдо" е волнодумството. Не просто "свободата на словото", а именно свободата в мислите. Т.е свободомислието. Не знам много за изгорения йордански пилот, но той стана жертва на една война срещу свободата. Война, която в нашия свят поведоха радикалните ислямисти. Или поне част от тях. Изгореният, предполагам, е бил строг мюсюлманин, съвестно е изпълнявал предписанията на вярата си, а го убиха хора, до които по принцип би могъл да простре килимчето си в джамията по време на молитва. Време е някои хора в Европа, като цяло и особено в България, да осъзнаят, че войната не е "между цивилизациите", не е между християни и мюсюлмани, а между нашата цивилизация, с всичките и недостойнства и грехове, и нещо, което - ще ми се да нарека, "антицивилизация". Нейната същностна отлика е фанатизмът.
Маршът в Париж бе "републикански", защото Франция е европейската държава, най-силно привързана към републиканските ценности. Сред тях разбирането, че държавата е отделена от църквата, че всеки има свобода на съвестта и вероизповеданието. В западната част на Стария континент вече няколко десетилетия съществуват едни общности, академично титулувани като "паралелни общества". Най-изявена е тази тенденция при мюсюлманските общности. Европа се провали при интеграцията на евромюсюлманите и това е първият извод, който произтича от трагедията с "Шарли ебдо". Немалка част от евромюсюлманите не се чувстват част от националните общности, а само от верската. Живеят не в "държавата", а в "джамаята" - локалната верска общност. Нейните членове се стремят да живеят по свои си, вътрешни закони. Така, открито или дискретно, се отхвърля цялото държавно устройство, отхвърлят се "човешките закони" на държавата, в която живеят, с мотива, че "друг може да създава законите, не хората".
Ислямът през последните няколко десетилетия  демонстрира внезапно избухващи пристъпи на агресия и устойчива привързаност към фанатизирани позиции. Факт е, че нашият свят не възприема достатъчно сериозно проблемите около радикалния ислям. Радикализмът засяга в еднаква степен, както бедните, социално слаби мюсюлмански слоеве и среди, така и най-високо образованите. Убийците на британския войник, заклан в центъра на Лондон, имаха академично образование, единият дори бе магистър по социология.
Факт е, че Европейският съюз плоди директиви и резолюции за прахосмукачките и тоалетните казанчета, а не успява да изработи ясна, принципна и перспектива позиция за евроисляма. Не е ли ясно каква опасност представлява противопоставянето на една част от една нация срещу друга или една част от еврогражданите на други по религиозен признак. Европа трябва да осъзнае, че "интеграцията на евромюсюлманите", трябва да се осъществява съвсем иначе. Кой въвежда младите мюсюлмани в западноевропейското общество, кой ги ориентира в "разликата между доброто и злото"? В Западна Европа е същото, както и на Арабския полуостров. Това го правят имамите - съобразно своите възгледи.
Популярен западен изследовател, може би несъзнателен провокатор, изказа подозрението, че Западът се готви не толкова за изграждане на толерантни общества и политически реформи, които биха подпомогнали интеграцията на милиони мюсюлмани в Евросъюза, колкото обмисля някакви подходи за силови решения на етнорелигиозните си проблеми. Преди десетина години Стивен Саймон предрече на Европа бъдещи сътресения и призова Вашингтон да започне да изгражда бариери пред вируса на "ислямския екстремизъм" от Стария свят, в Новия - и едното, и другото са нежелани, но възможни.
Изграждането на уважение към конституционните принципи и към законите не е сред първата десетка "интеграционни задачи", които решават западноевропейските общества. Религията е изключително сложна мирогледна система и поначало всеки вярващ е свободен да я тълкува по свой начин. Има канонични, има и неканонични, алтернативни, дисидентски и т.н. тълкувания. Религията обаче не може да бъде оправдание за земни престъпления. Всъщност идеите на тероризма се натрапват със сила и по логиката си нямат пряка връзка с религията. И затова контраотговорът - ислямофобията, е също толкова погрешен.
Някои представители на "строгия ислям" през последното десетилетие натрапват тезата, че в света има "преследване на исляма", с което съответно следва "да се води борба". Че борбата с тероризма не трябва да се схваща като "антиислямизъм", също трябва да е ясно. Мюсюлманин не е равно на терорист и антитерорист не е равно на ислямофоб. Ислямският свят трябва да намери пътища и форми за разграничаване от радикалните ислямисти.
Борбата с фанатизма и неговите носители става общ въпрос пред човечеството, но той е преди всичко въпрос, стоящ пред самите мюсюлмани. За съжаление, днес единици са мюсюлманските интелектуалци, които публично осъждат екстремизма и насилието. Ако не живеят на Запад, те наистина рискуват много. След "Шарли ебдо" наблюдаваме провала на едно патетично, претенциозно, но кухо празнословие, което се опиянява да обяснява, че "на този свят не сме еднакви и ще си останем различни". Което е напълно вярно, но в конкретния и в десетки сходни случаи, изобщо не става дума за "различността". Разликата опира не до самата религия, а до това как се разбират и как се прилагат нейните догми. Главорези има във всяка конфесия, също и сред атеистите. Поне от 2001 г. насам човечеството се страхува, бори и воюва с радикалния ислям. Фанатизацията на част от ислямистките върхушки е процес, придал ново направление на нетърпимостта. Фанатизмът днес е верски "вдъхновена" омраза в борбата за власт. И оттук - решението не се изчерпва с призивите за повече толерантност, която само по себе си е необходима.
В диалозите си със "Светът на исляма" Европа забрави своите собствени рационалистически корени. Забравя своето Просвещение. Преди повече от четвърт хилядолетие Волтер пише "Мохамед или фанатизмът". За успокоение на радикалите ислямисти, които ще прочетат този текст, трябва да спомена, че не ислямът е противникът на Волтер, а християнската църква, и то преди всичко католическото духовенство.
Чувам да казват: "днешна Европа изневери на своите корени". Съгласен съм с думите, но не и със смисъла, който се влага в тях. За едни "изневярата" е спрямо християнството, за мен изневярата е срещу Просвещението. Именно то създаде днешна Европа и ако щете, днешната евроатлантическа цивилизация. Редакцията на "Шарли ебдо" е някак праправнук на Просвещението. Европейското общество вече осъзнава, че в основата на "проблема с исляма" е неосъзнатото, неразбрано или отхвърлено в ислямския свят разделение на Държавата от Църквата (т. е. от всяка религия), което е върховна гаранция за духовната свобода на хората. Но освен този базисен въпрос на държавно устройство има и друг - духовен. Това е разделението на религията от изкуството. Става дума за образователни и културни дефицити. Хората, които воюват срещу една книга или срещу една карикатура, приличат на публиката на първата филмова прожекция ("Пристигането на влака"), която побягнала от салона, за да се "спаси" от връхлитащия локомотив.
Радикалният ислям, включително и европейските му клонки, е заплаха за Европа не с евентуалните си, очаквани (неизбежни) терористични удари. Европа няма политика към ислямските общности, защото не вижда фанатизма като основен проблем и като пречка пред нормалното социално и духовно интегриране на евромюсюлманите. Част от решението е опознаване и всестранно зачитане на интересите на мюсюлманите в европейските общества. Задача на целия цивилизован свят е да търси ефективни контакти с мюсюлманите, които искат да живеят в XXI век, да бъдат адекватни на неговите императиви. И да не пропусна - петродоларите са опиум за европолитиците. Те и занапред ще бъдат пречка за смислена интеграция. Който печели от консервирането на ислямския екстремизъм, не би бил полезен на ислямската политика.