Пуф!

1. Елегия
Есента дойде. Пълзят мъгли. Вали. Застудя. Падат кестени. Жълтите павета опустяха. Ах, жълтите павета!
Заглъхнаха вувузели и тъпани, свирки и барабани, няма ги клоуните и балерините, нито бляскавите пърформанси и хепънинги, жизнерадостните дефилета и променади, няма ги мама и татко с бебе и куче, даже белият роял го няма; никой не плажува пред Парламента (наплажуваха се лятос, наваканцуваха се); "Свободата" загърна гола гръд и се скри в своя бунтовен будоар оттатък океана, под Статуята на Свободата; замлъкнаха протестърните бардове и псалмопевци, дето фучаха като медийни вампири из телевизорите; няма ги "предводителите на местното дворянство", които объркаха гражданския протест с буфонадата "София-център"; няма ги и богословите с тяхната христолюбива, безплатна омраза; тук-там се мярка унила PR-физиономия, колкото да демонстрира остатъчна хистеричност; съкрушен тин-танк горко оплаква своята пренаскърбена експертност; самоназначени духовни вождове на "протеста на качеството срещу количеството" (което е евфемизъм на "качествените срещу некачествените", което пък е достоен финален акорд на  #ДАНСwith Бат'ви Бойко) ни осведомяват заканително, че ще се оттеглят на хълма Авентин, сиреч - в гордо и печално вътрешно изгнание, понеже не могат да живеят "под един покрив с този народ", с "тези хора", за които 5 лева са пари, с това отвратително, отблъскващо, безсубектно, безграмотно количество, което обижда, срами и унижава Тяхно Висококачествено Великолепие само поради факта, че презряното количество (което е народът, напомням) съществува, и даже диша (още!), наместо да се самообеси колективно (за собствено назидание и за кефа на Великолепните), или дружно да се бухне в морето, та най-сетне да освободи терена от своето жалко, първобитно, цървулско, тъпунгерско, безмозъчно, задушаващо присъствие...
Дълго изречение се получи, но есента е сезонът на дългите, тъжни изречения и на горестните метафори.
Накратко - една подранила мъгла погълна пъстрия карнавал, обгърна медиите в меланхолна пелерина, и изобщо - стана тегаво, "и скучно и грустно, и некому руку подать" (1840 г., Лермонтов, с извинение към болезнените русофоби).
И само един голям балон се полюшваше доскоро като пингвин в подножието на Царя Освободител. 
2. Via Aventinus
И като казах метафори, сетих се.
Метафората за доброволното изгнаничество на качеството е малко сбърканка, щото на хълма Авентин се оттегля мизерабълното количество (римският плебс), а не сияйното качество (патрициите). И не качеството (патрициите) се бори за своите права, а количеството (плебеите). По тази причина в историята има оттегляне на плебеите - secessio plebis, но не и оттегляне на патрициите - secessio patriciorum (простете, ако греша латинската граматика). И в резултат на тези оттегляния (два пъти на Авентин - 494 г. и 449 г. пр. Хр., и веднъж на Яникулум - 287 г. пр. Хр.) е създадена длъжността народен трибун, кодифицирано е първото писано законодателство в Рим (ХII таблици) и е приет закон, с който решенията на събранието на плебеите стават задължителни за всички граждани, включително - за божественото качество.
Най-качественият от качествените е Бат'ви Бойко, еманация на качеството. Таз еманация също ще да се оттегли на Авентин, където с едната ръка ще яде филия с мас, с другата ще припка на воля, с третата ще рецензира теософско-екзистенциалните възгледи на Калин Янакиев, с четвъртата ще цъка SMS-и... Усещам смут в стана на качеството. Споко! Най-сигурното е, че еманацията няма да се регистрира, няма да им прави кворума я! Пък и отде да знае к'во е т'ва Авентин, яде ли се, рита ли се...
Не ми пука за еманацията, за Калин Янакиев мисля - коя ли роля си е избрал: на Луций Сициний (Lucius Sicinius), водачът на първия secessio plebis, а после народен трибун и едил, или на консула Гней/Гай Марций Кориолан (Gnaeus/Gaius Marcius Coriolanus), върлият враг на плебеите. Към Кориолан го тегли сякаш, щото като сущи патриций презира плебеите - тия, за които 5 лева са пари, с които не иска да дели един покрив, и изобщо - не може да ги диша. Освен - внимавайте, това е условие - ако този абсолютно чужд народ започне "да се приближава към народа, който е в столицата" (Не физически! Отнюд!). Едва тогава некачествените ще станат качествени, ще се превърнат в "политически субекти" и ще получат правото да решават.
В София живеят милион и половина. Ако стесним периметъра до еталона на демокрацията - жълтото паве, ще отброим стотина хиляди преко сили. Какво да правим с останалите до 7 284 552, с този "друг народ", тъй чужд и непоносим? Да го изхвърлим изпод покрива, ако и докато не се възвиси? Да съборим този покрив? Ами то не остана нищо за събаряне.
Има и още едно условие - неписано, но универсално. Ако "тези хора" гласуват за "нашите", то това е морално, правилно и даже - естетично. Тогава по един магичен начин "цървулите и тъпунгерите" от безпросветна сган се превръщат в "нашия мъдър и прозорлив народ", а "нашите" - в защитници на "нашия мъдър и прозорлив народ". Ако ли "тези хора" гласуват за "не-нашите", то това е аморално, престъпно, нелегитимно, уродливо, гнусно и направо - бедствие, "нашият мъдър и прозорлив народ" отново става сборище от "цървули и тъпунгери", а "не-нашите" - въплъщение на "тия неандерталци".
Но най-истинското, мъдро, демократично, хуманно и радикално решение принадлежи на император Тиберий. Този ужасен тиранин се забавлявал (според Костас Варналис), като хвърлял своите противници и непокорните плебеи от хълма Авентин право в реката Тибър.
Така се прави. Качеството - на Авентин, количеството - в Тибър.
3. Кой спука балона?
Протестът се спихна. Прегоря, стана си самодостатъчен и изпадна в самоотегчение. Самоуби се. Поради болезнено самовлюбване и безкрайно самовъзхищение.
Удави се като Нарцис, прехласнат по собствения си имагинерен образ (най-бездарният и мазен PR, който сме виждали). Задави се в кристална надменност, сияйна горделивост (което е грях) и духовна прелест (което също е грях); в спектакуларна безгрешност, социопатично величие и манифестирана политическа девственост. Затъна в тресавището на своята антропологична ярост към "низшите", към "плебса" и (главно) към "червените боклуци" - тия "изроди" с "уродлив наратив", "скудоумен речник", "лоени очи", "кокоши гласове" и "гъгнещ тембър като из цукало", от които се очаква (и изисква) само едно - да изчезнат "в преизподнята". (Цитирам по памет един от протестърните трубадури на омразата, който в Лонг Айлънд е психиатър, в Ломско -  винопроизводител, а иначе се титулува писател).
Протестът изтля в своята дълбинна омраза и тоталитарна нетърпимост към всеки, дръзнал да мисли, пише и говори обратното на това, което крещи и дудне всякой хоноруван вувузел. И най-сетне, логично - захвана да произвежда фалшиви новини, и откровено, без стеснение, припозна за свой кумир, идол и вдъхновение един маниакален нарцисоиден мутрафон, ведно с неговото презрение към Конституция, Парламент и Република. Което си беше публична тайна от самото начало.
Накрая балонът каза "Пуф!" и издъхна.
И сега Техни Великолепия промишляват скръбно: "Защо стана така?", "Как стана така?", "Какви сме ние?", "Защо сме такива?" и изобщо - "Кой спука балона?"
Промишляват сега. След 100 дни високомерие и мизантропщина. След неизвестен брой публични "игнорвания", разграничавания и разприятелявания по фейсбуци и блогове (като индулгенция за невинност и доказателство за правоверност). И след бесен, мракобесен, шпицкомандаджийски остракизъм срещу (инако)мислещите, осъдени като "червени чудовища" и "мръсни комуняги".
Остракизмът е изобретение на древните елини - написвали те на парче счупен грънец, сиреч остракон, името на политически противник, гласували с тези "бюлетини" (без обсъждане и без аргументи) и прогонвали неудобния от Атина за 10 години. Така се "прочистили" от най-способните граждани, мислители и пълководци. Днес археолозите откриват хиляди керамични отломки с написани имена. Най-забележителното е, че голям брой от парченцата с едно и също име са написани само с няколко почерка. От което следва, че още в V в. пр. Хр. остракирането е било точно толкова спонтанно и непринудено, колкото и днес.
Колко ли влакови композиции счупени грънци са в състояние да задоволят хейтърските страсти на Великолепните? 
4. Мрак
Цялата тази злощастна парабола на протеста, тази отвратителна злоупотреба с изблика на граждански гняв, морал и енергия - всичко това не е повод нито за злорадство, нито за тържество, нито мотив някой да празнува като победител. Напротив. Това е същинската гражданска драма на едно общество, което не е общество, още по-малко гражданско. Понеже преди 20 години назначените и обилно финансирани тинк-танкове, НПО-та и "експерти" узурпираха гражданското общество, подмениха го със себе си и със стратегиите на своите донори и повелители, и го убиха в зачатък.
Няма държава България - има територия. Без индустрия, без наука, без образование, без култура, без духовност. Мрак. Няма институции - има декор. Колкото да прикрие срамотиите на "прехода". Няма народ - има население. Чието предназначение е да изчезне по-бързичко от лицето на земята, че да освободи терена. Няма общество - има племена. Които бродят из тази територия и се изтребват взаимно. Няма политически, нито граждански субекти - има клики, кланове и котерии, мутри, муцуни и мафиоти. Няма първа, втора и трета власт, нито четвърта (хептен!). Има една "пета власт", която се състои от пари, политика, престъпност и "правосъдие", плюс унизени медии. Повтарям тази формула от 20 години, но кой да чете! Единственото завоевание на жалкия ни "преход" е тя, "петата власт", която едни наричат плутокрация, други - олигархия, а нейното истинско име е престъпление срещу държавата, нацията и народа. Престъпление от алчност.
И целият ни живот е заложник на битката между "нашата" и "не-нашата" олигархия. Само че нас ни няма в тая схема. Защото ние сме само една досадна, но за щастие - временна пречка, сламка някаква, по сияйния път на лакомията към Триумфалната арка.
Има ли политическа сила извън този позорен пейзаж? Не.
Има ли политическа сила - контрапункт на тази срамотна гледка? Не.
Някой нещо да си е признал, да се е покаял, да се е разкаял? Що ли питам.
5. Писмо от Авентин
Красива е авентинската метафора, горда и печална, като всяка вътрешна емиграция. Познавам това изкусително "място", преливащо от гняв и отчаяние, от гневно отчаяние и отчаян гняв. Много пъти са ме запращали "там" всякакви "първокачественици" от всякакви времена. Даже в момента съм "там" и от "там" пиша това "Писмо от Авентин". И като в диаболичен разказ на Деян Енев подреждам кула от остракони. Всички те - с един почерк. Почеркът на омразата.
А в Рим няма Via Aventinus. Измислих си го.
P.S.
Вторник, 8 октомври: КС остави Пеевски в НС, протестът пое второ дихание, протестът не може без Пеевски, не иска да се раздели с Пеевски, обича си Пеевски, ще страда без Пеевски, без Пеевски няма протест, ерго - Пеевски forever!