Псевдопророчества и жалки плагиатства

Христо В. ХРИСТОВ - Референта

Приветствам д-р Алекова и дълбоко й се покланям за обективния анализ, точните данни за плагиатството на Моллов и за справедливото му заклеймяване. Този псевдоисторик се изправя срещу българската история. Плеяда историци и изследователи в своите трудове са доказали историческите истини. В България няма турци, всички те са с български корен. Това пък с пълна сила важи за т.нар. помаци, които са ислямизирани по-късно.
С неоспорими факти в своите трудове историкът-изследовател проф. Петър Петров е доказал истините по тези въпроси. Още по-конкретно и на място тези изводи е потвърдил историкът-изследовател Никола Дамянов от гр. Смолян. Казал го е и Митхад паша. Художествено, но и реалистично е описал потурчването в романа "Време разделно" академик Антон Дончев.
Аз пък в продължение на десет години работих в смолянския регион като горски служител. Потопил се бях в бита на тези хора и отблизо наблюдавах възродителните процеси. При тях покварата все още не е пристигнала и българското им самосъзнание бързо се възстановяваше. Като се вникне в бита им, ще се види по какъв деликатен начин са

пазили зад вратите си българщината

и вярата си. В някои райони като Златоградско жените, когато правят баница, в тавите поставят две пръчки на кръст под предлог да не загори баницата, но на кръст! В някои от надгробните им камъни се намират издълбани кръстове в тази част, която е в земята или под изчуканите и нахлузени чалми. Известно е и това, че повечето от тях не знаят турски и имената им завършват на "ов" и на "ев". Господинът Моллов защо не се казва Молла, а Моллов? Във връзка с всичко това ще разкажа и няколко любопитни случки.
Дванадесет години след като бяха възстановени българските имена на така наречените помаци, бяха останали някъде селца, където не беше извършено това. Такова село беше Три могили, Асеновградско. Това сиромашко селце се намира на границата между Смолянски, Пловдивски и Кърджалийски окръг. В началото на осемдесетте години на миналия век бяха възстановени имената и на тези хора. Един ден с мой помощник тръгнахме пеша за Три могили. Вървяхме през опороените чукари и когато наближихме селото, срещнахме един говедар. Помощникът ми каза, че това е бащата на един наш работник. Казвал се Шабан, но сега се казва Шенко. Шеговито се провикнах: "Хей, ти Шенко ли си, бе?" Човекът като ни наближи, ядосано се провикна: "Еей, дургар (там някои от по-старите говореха развален турски език), видиш ли го това дърво? Какво е" - посочи ми едно дъбово дърво той. "Не знам, аз не познавам дърветата" - бе моят отговор. "Това е дъб и ти не можеш да му кажеш бук!" - разпалено ми обясняваше Шенко. "Може ли пък аз да те питам нещо?" - казах. "Питай" - проговори той. - "Как се казва кравата ти, пък и тази на комшията ти?" Той помълча, но

каза български имена на кравите

"А сега кажи ми как така ти си турчин, а кравата ти е българска?" Смути се и замълча. 
Продължихме разговора по-нататък. Рекох му: "Ти да не мислиш, че турците са живели в Три могили, където няма и вода за пиене, а дедите ви са се разполагали на хубавата земя край Пловдив? Били са там дедите ви, ама турците са ги прогонили и потурчили да се мъчат по баирите. Ако могат да станат дедите ви, ще ви откъснат главите, задето се турчеете." Завършихме разговора с добро и се разделихме по живо, по здраво. След години ходих на сватба в този район. Шенко разбрал, че съм бил там, и заръчал по един приятел: "Кажете му, че помня какво сме говорили". Вероятно много е размишлявал.
При последното масово преименуване в Кърджалийско представителите отишли при един почти стогодишен старец. Смятали, че той ще се съпротивлява, но човекът кротко им отговорил: "Съгласен съм, но искам да ме запишете Благо." - "Защо?" - учудено го запитали представителите. - "Защото помня, че като малък ми казваха Благо."
Пак там в едно семейство по наследство се предавало едно ковчеже. Заръката била да се отвори при най-големия зор. Зорът е дошъл, посягат на вярата и ковчежето било отворено. Вътре

намерили иконата на Света Богородица

и на гърба били написани българските имена на прародителите им.
При посещението в дома на приятел в с. Белица, Смолянско, видях, че на оградата е поставен говежди череп. Посрещна ме любезно една природно интелигентна баба-помакиня и аз я запитах: "Лельо, защо сте поставили този череп на плета?" - "У-у, сине, против уроки!" - "Ами знаеш ли, че това е прабългарски обичай и мойта баба го поставяше на нашия плет?" - "Не знам, сине, ама знам, че и посестримите ми от Борово го поставят." Борово е чисто българско село. Връзката е ясна.
В района на Лъкинската община има скала, която се казва Турчов камък. Питал съм стари хора защо й казват така. Отговаряха, че там са потурчвали хората и който отказвал да се потурчи, го посичали и хвърляли от скалата. Някои от тях казват, че помнят разхвърляните кости около скалата.
Спомените и фактите от онези времена са много, но през последните години политици и държавници проспиват имперските амбиции на турската държава. Строят се хиляди джамии, ислямът се възражда. Младежи от тези райони се учат в религиозни училища на ислямски държави. Емисари заплашват населението, че утре там ще стане Турско, и някои от хората си връщат имената без окончания - турски имена.
Няма да е далече времето, когато под  давление на Турция (когато влезе в Европейския съюз) ще поискат автономия и ще я получат. Такива изявления от страна на Турция не липсват и сега. Тогава държавниците ще се усетят, но ще бъде късно.
Юлиус Фучик е казал: "Хора, бдете!"