Промяната идва с избор, а не с пасуване

Преди години по-отворените обичаха да казват, че "дори 100 години да бягаме срещу тях, няма да ги стигнем". После се появи песента "Кога ще ги стигнем американците", за да последва онази с "Ех, Канада, Канада", с която повече от милион българи напуснаха бащино огнище. Сега обаче най-често редовите българи се питат помежду си "ама кога ще се оправим?" и после махват с ръка, защото не вярват, че това ще им се случи в този свят. 

Преходът, каквото и да казват, ги отчая и остана с емблемата "оти ги ручахме жабетата". Толкова ли е трудно "да се оправим", е въпрос, на който никой не се решава да отговори. Сигурно може да се получи, ама ако грипавият син на съседа, завършил преди 2 години, не казва "как да отида на лекар, като знам какъв съм инженер". И работи като разносвач на стоки в частна фирма. Ще стане, ако баща му не пустосва пристигналия наскоро от провинцията наемател, заел мястото на колата му, с "онзи, първото поколение носещо обувки". Пък "първото поколение с обувки" работи в IT фирма, чужда, и се хвали, че скоро се пренася в "бонбон-мезонет" не къде да е, а "там, дето вие не можете". 

Ще се получи и ако 

изчезне милата родна картинка 

в която едни се чудят ново "Бентли" ли да купят, "Мазерати" ли да е или самолет като на Гъсока, а класният, пенсионер от години, всяка ранна сутрин гледа да изпревари циганите при кофите за боклук, за да прибере хартията за предаване във вторични суровини. Сигурно има надежда нещо да се промени и ако всички стоят вдясно (като в цивилизования свят) на ескалаторите в метрото, за да дават път на бързащите, а не да ги ругаят с "овцо, защо ме буташ". Има възможност и ако бабите не поставят внучетата, поизкласили, да сядат в градския транспорт, а те да стоят прави до тях. Има надежда и ако изчезне съмнението, че плочките по "Графа" ще се клатят само след месец-два като тези по "Витошка". 

Ще се стабилизира държавата и ако заведенията по претъпканата с тях централна столична улица "Витошка" са с български имена и обяснителните им надписи са на роден език. Ако и онзи лъв, който замести паметника "1300 години България" със скулптурите на проф. Валентин Старчев пред НДК, не е със замазан с черна боя щит, за да не личи, че става въпрос за карта на Санстефанска България. Ти да видиш страх от нечии реакции, чужди, защото и капка самочувствие българско не е останала. А същите "чужди" не пропускат да си гледат интересите и все за наша сметка, и в миналото, и днес. 

Който може, знае. Нали мотивирахме смяната с възстановяване на исторически паметник с българския лъв, поставен в чест на победи и загуби в славни битки? Тогава защо не е като истинския? Ще се успокоим и ако се намери начин да се поясни на някои всезнайковци, че като казваме "турско робство" и учим за тегобите, геноцида, насилието и жертвите на народа ни по това време, не се чувстваме нито роби, нито изпитваме негативни чувства към днешните турци. Просто си знаем историята и ценим величието на предците ни, които не са се примирили с потисника ни за цели 5 века. Иначе може и да се посмеем за сравнението между Османската и Австро-Унгарската империя, защото имаше преди години и лаф (на стар жаргон), че "и на поробител не случихме", защото гледахме със завист към Будапеща и Прага. И сега гледаме, защото и те са устроили държавите си така, както ние все още си мечтаем. 

Изглежда невероятно, но има надежда и ако Студентският ни град стане като онези студентски кампуси по цял свят, където има само университети, библиотеки, конферентни зали и много затревени площи, а не чалгаджийници, барове, пицарии и други подобни сред учебни сгради и линеещи градинки с отъпкани пътеки във всички посоки. 

Може и да повярваме 

че "ще се оправим", ако близките до властта строителни фирми не само единствени печелят обществени поръчки и превръщат столицата ни в толкова разностилен град без минало, но и при всеки строеж заграждат и тротоарите, за да улесняват дейността си, навлизат в чужди пространства и използват техники от ретро времена, които напукват съседните къщи. Ще погледнем с ведри очи към бъдещето, ако при разрушаване на стари сгради или огради (като в Пловдив) първо се пръска с вода, за да не се вдига прах до небето, а после се пуска техниката да действа. Може и едновременно. Поне така го правят онези, с които уж сме сестрински партии и равнопоставени членки в ЕС. 

После може и да се замислим за изградената система на управление, която създаде нови поводи за народно творчество. Наричаме Отечеството си вече "апартаментна държава" или "държавата на къщите за гости". Разпитваме и китайците, хукнали по екскурзии по цял свят, включително и във Велико Търново, как да се справим с джепчийките си, но забравяме за онези нашенци, които посред нощ понабиха сериозно в наше село някакви френски командоси, за които не се разбра какво са дирили по полята ни. 

Иначе сме братя по оръжие в общ алианс. Колкото и да се изрежда, все ще се стигне до "липсващите първи 7 години", но това е тъжна тема, защото всички имаме грях, че го допуснахме. Мислим си, че "от нас нищо не зависи" или "да ни е питал някой?", но доста от нас предпочитат да пасуват по време на избори, защото са внушили, че "всички са маскари". Може, ама не е сигурно. Сигурното е, че времето тече, и ако искаме промяна, за да "се оправим", значи трябва да се избира. Струва си усилието, вярвайте. Другото е "от същото".