Проклятието на паметника

Всяка епоха приключва със своите паметници. Историята обича монументалните изпълнения. Те са нашият начин да си спомним за миналото каквото сме искали да бъде, а не каквото е било наистина.
Човещина.
В някакъв културен план преходът може би наистина е приключил. Вчера откриха паметник на една от основните фигури в него - покойния Светослав Лучников, бивш министър на правосъдието на СДС, основен идеолог на талибанската реституция, син кинжал до умопобъркване, реваншист и символ на времената на политически хаос.
Преходът започна да получава монументални форми. Казват, че за мъртъвците трябва да се говори или добро, или нищо, но покрай тази новина веднага се родиха десетки вицове. Например за това, че старите реститути от центъра на София най-накрая ще имат място за поклонение. Все пак с един закон Лучников унищожи десетки детски градини, стотици обществени сгради. Той ги върна в ръцете на старите наследствени богаташи и създаде тази прослойка, която повече може да не работи и един ден през живота си. Нима могат да не го обичат и да не искат да си го гледат всеки ден?
Сега чрез паметника някой се опитва да идеализира отровното минало. Няма как да стане. Приживе паметникът съвсем не се държеше на историческа висота. И рядко друга фамилия като Лучников е символизирала целия обществен разпад на България. Всъщност дано да е намерил покой. Защото ние още не сме.
Вероятно е трудно да се постигне консенсус върху паметниците. Всеки отделен човек има собствени герои.
Но няма как да наречеш герой един от тези, които превърнаха думата преход в проклятие.