Продължавам да мисля на сръбски

Книгата "Кравата е самотно животно", която ИК "Жанет 45" издаде в превод на Русанка Ляпова, оформление - Ина Бъчварова, редактор на поредицата - Нева Мичева, е представителна подборка от публикуваното от Давид Албахари в жанра на микроразказа, направена през 2011 г. от самия автор. Една трета от текстовете са непубликувани досега, а останалите са взети от издаваните му на сръбски език книги "Обикновени разкази" (1978), "Шок в бараката" (1984), "Необикновени разкази" (1999), "Втори език" (2003), "Сенки" (2006) и "Всяка нощ в различен град" (2008). Специално за българското издание те са придружени от предговор и две малки есета за краткия разказ. Давид Албахари, роден на 15 март 1948 г., е сръбски белетрист с еврейски корени, роден в Печ, Югославия. От 1994 г. живее в Калгари, Канада. Първата му книга - "Семейно време" (1973), е сборник с разкази. През 1982 г. с друг сборник - "Описание на смъртта", печели първата си голяма награда за литература - "Иво Андрич". Превеждан е на 16 езика, той самият е преводач на Исак Башевис Зингер, Джон Ъпдайк, Маргарет Атууд, Сол Белоу, В. С. Найпол, Томас Пинчън. Любимият му роман е "Блед огън" на Набоков, а онзи, който му се иска да бе написал той (но на сръбски) - Джойсовият "Одисей". У нас е известен с романите си "Стръв" (1996), с който стана първият лауреат на наградата "Балканика", "Пиявиците" (2005) и "Лудвиг" (2007). Давид Албахари гостува в България по покана на ИК "Жанет 45" и със съдействието на Манол Пейков даде специално интервю за ДУМА.

- Господин Албахари, в романа "Стръв" става дума за няколко аудиокасети със записи от разкази на вашата майка, които сте правили преди години. Думите й са изпълнени с мъдрост и житейски реализъм. С тези хора си отива една неповторима епоха. Когато нашите предци започнат да ни напускат, не оставаме ли като дърво без корен?
- ...Изобщо не е лесен този въпрос! Много се изкушавам да кажа да, но се изкушавам да кажа и не. Аз съм зодия Риби - едната ми казва да направя така, другата - иначе... Винаги съм в дилема. Но истината е, че когато едно поколение си отива, един начин на живот си отива безвъзвратно. Понякога това е хубаво, понякога - не толкова. Самият аз принадлежа на поколение, което скоро ще си отиде. И това ме накара да се размисля над вашия въпрос - какво оставям след себе си и какво изоставям. Всички се приближаваме към края на пътя..., но все още продължавам да вярвам в добрия стар рокендрол.
- Аз също! Често определят вашите книги като хроника на рода. Родът ли е най-ценното и съществено нещо в живота на един човек?
- Да! Вярно е, че когато пишеш за семейството, може много да научиш, защото взаимоотношенията в семейството са важните - между съпруг и съпруга, това всъщност е първообразът на отношенията между мъжа и жената, между родители и деца - от друга страна, между братя и сестри, между братя. Всички тези взаимоотношения за нас е изключително важно да бъдат разбрани. Съществува и социалният факт, че родовите, семейните връзки бавно започват да се разпадат. Изглежда хората предпочитат да живеят без семействата си, вместо с тях. Това не е ново явление - започнало е през 50-те години на миналия век. Мисля, че точно това е причината, че в момента човешката раса преминава през най-трудните, най-ужасяващите моменти в своята съдба. Знам, че звуча много старомодно, но понякога трябва да си старомоден.
- Кое световно събитие смятате, че е белязало живота на поколението, към което принадлежите?
- 60-те години. Студентските бунтове по целия свят. И после - цветната мощ на хипитата. По това време светът изглеждаше толкова обединен. Заради виетнамската война, която събра всички млади хора заедно, защото всеки един беше против нея. Затова смятам, че 60-те години продължават да са най-важното нещо в моя живот и този на моето поколение.
- Много се радвам, че само няколко месеца след създаването на "Кравата е самотно животно", можем да я четем на български! Най-силно ме докосна разказът "Смъртоносна математика".
- Струваше ми много сериозни изчисления, за да го напиша...
- Той претворява в числа неща, случили се през 28 години от живота на един мъж - между 27 и 55-годишната му възраст. Една равносметка, която... не е радостна.
- Съгласен съм, но има една смесица от информация в цялата история. Преди да я напиша си мислех колко е странно, че всеки път, когато пристигах от Калгари в Белград, чувах за хора, които междувременно са починали, през периода от миналото ми посещение до следващото. Или ако си взема тефтерчето с телефоните - в него май няма никой жив...
- И тогава разбираме, че сме пораснали...
- Така е, но е болезнено. Мислех си: видях този човек, когато бях на море през 1975 г., след 4 години вече го нямаше... И си дадох сметка, че има някаква ужасяваща математика в тези неща. Така се роди тази история.
- На едно място казвате: Благодарен съм на малките неща, които правят живота по-простичък (детайлите). Кои са за вас малките важни неща?
- Когато говоря за тези детайли, имам предвид малките парченца информация, които притежаваме за различните хора, с които се срещаме, за мъничките неща, които държим в нашите домове и които нямат никаква стойност сами по себе си. Но когато ги вземем в ръце, всички спомени, свързани с тях, изведнъж изплуват. Или например, когато се срещнеш с един съсед, с когото не си се виждал от 20 години... Това са мигове, които не са свързани помежду си, но без тях животът ни не би могъл да съществува. Всеки от нас има списък с такива неща. И понякога те се връщат - отдавна забравени, но скътани дълбоко в нас.
- Четейки кратките разкази в новата ви книга, виждам героите как се движат, представям си обстановката, в която се намират - все едно съм вътре в разказите заедно с тях. Това на моето въображение ли се дължи или сте искали да въздействат точно по този начин?
- Всъщност току-що ми направихте възможно най-големия комплимент! Когато пиша, не искам читателите просто да четат думите, но, четейки моите истории, да създават вътре в тях свои собствени. Така че, ако тези разкази са ви накарали да създадете в съзнанието си свои разкази, това е точно, което съм се опитвал да постигна.
- Всички сме чували фразата: "Балканите са буре с барут" - с какво съдържание е изпълнена днес тази метафора?
- Написах едно есе, в което казвам, че ние на Балканите сме едно продължение и отражение на това, което другите хора - в Америка и Западна Европа, мислят за нас. Не ни се разрешава да живеем нашия си живот. Изглежда сякаш се налага да живеем кошмара на някой друг. Вярно е, че Балканите са имали много дълга история на неразбирателства, на войни, на конфликти, но това се е случвало навсякъде. Балканите не са много различни от останалата част на света. Вижте войните, които са се водили в Германия, Франция или Италия. Но някак си е по-лесно да прехвърлиш този образ върху някой друг, а себе си да обрисуваш като много мирен и толерантен. Щастлив съм да бъда част от литературната традиция на Балканите, без значение каква точно е дефиницията за тях.
- Не съм оставала извън България за повече от месец. А вие живеете в Канада повече от 17 години. Искам да знам в кой момент човек започва да мисли на чуждия език.
- При мен никога не се е случило. Когато говоря английски там, хващам се в определени моменти, че продължавам да мисля на сръбски. Смятам, че не е възможно, ако идваш от един език, изцяло да се пренесеш в друг. Това е дълъг процес на усвояване и на ново научаване на неща, които си мислил, че знаеш. Сякаш се чувствам благословен, че съм отишъл там, и в същото време - прокълнат. Това е едновременно проклятие и благословия. Обичам самотата, която имам там. Мразя факта, че пиша на език, който хората около мен не разбират и не говорят.
- Кое от родината най-много ви липсва в Канада?
- Всичко ми липсва. Целият ми живот... Когато отидох в Канада, бях с 20 години по-млад, бях над 40-годишен. Всъщност не съм напускал страната, напуснах войната. Понеже съм отраснал като част от поколението на 60-те, никога не съм можел да приема войната като отговор на каквото и да било. Там бяха и двете ни малки деца, които искахме да изведем оттам, от войната. Затова решихме да заминем. Макар че все още не знам дали това беше добро решение. Но 20 години по-късно - какво значение има... Миналото не може да се промени.
- Казвате, че по време на война животът е документ.
- Да, защото вие ставате номер в нечий списък. На живота ви се гледа само като на победител или на губещ, на жертва или нещо подобно. Човек се превръща в част от статистиката - без значение дали жив или мъртъв. Естествено, че е много важно дали е жив или мъртъв, но що се отнася до самата статистика, е все едно... Много ми се искаше да остана жив!
- Ако искаш да ме жалиш, пожали ме, докато съм жива, защото като умра, ще ми бъде все едно - ви е казвала майка ви. Смятате ли, че днес отделяме достатъчно време, внимание и обич на хората, които са важни за нас?
- Мисля, че не го правим. Не показваме нужното уважение на членовете на нашето семейство и след това на другите като цяло. На всичко се гледа повърхностно. Имам чувството, че хората са станали по-големи егоисти. Всеки се интересува само от себе си. И тази тенденция ще се развива все повече.
- Любовта е последното убежище и ако го изгубим, животът се превръща в безкрайно потъване - казвате, но и друго: човекът винаги е сам на този свят и нищо не може да се промени. Как тогава може да подхранва любовта в себе си, за да бъде всеотдаен и жертвоготовен?
- Не знам... Когато цитирате нещо от мен, оставам без думи. Защото започвам да се чудя, съмнявам се кой всъщност е авторът на тези цитати. Въпреки всичките тези години, още вярвам, че вие сте продукт на моето въображение, че целият свят е продукт на моето въображение. Никой не е успял да ме убеди, че нещата стоят по друг начин. Разбира се, вие бихте могли да кажете, че аз съм продукт на вашето въображение. Може би някой иска между нас да има прекрасна игра на въображение... Ако това е истина, означава, че всички ние сме много самотни хора, защото си нямаме никого и се налага да си измисляме/създаваме другите.
- Пристигнахте за премиерата на новата ви книга, срещате се със своите читатели и издатели в София и Пловдив - как се чувствате?
- Изненадам съм, че толкова много хора в България са чели моите книги. От друга страна, се чувствам като у дома си. Хората ме четат много вкъщи и фактът, че съм толкова четен и тук, е доказателство, че тук е мой дом.