Приказка за ума

Никола Статков

"Ако хората разберат колко ум управлява света, биха умрели от страх."
Иво Андрич

Няма да ровичкаме историята, за да разберем какви са били умовете на фараони, царе и императори, управници на разни държави. Към българските властници ще погледнем, както и към хората, които са управлявани. Уважавам големия сръбски писател, но смятам, че греши, надявайки се на чувствителността и себеуважението на човеците. Убеден съм, дори разбрали, че умът на управника ги води към гибел, те няма да заумират от страх. Какво ще сторят ли? Повечето от тях ще се снишат и ще се нагаждат към лошотията, доволни, че са живи, че поминуват. Най-будните, най-умните и смелите ще въстанат против негодния ум, ще воюват с него. Чини ми се, че такава ще бъде картината вредом по света. Нека видим каква е била тя в историята на България.

По време на Първото българско царство страната ни се управлява от умни и храбри мъже като Аспарух и Крум, Тервел и Омуртаг, Борис и Симеон, които са воювали за България, създавали са я голяма и силна. Народът ги е разбирал, уважавал, обичал. Уви, след тях на трона се изреждат неспособни умове, държавата отслабва и пада под византийско робство, продължило близо 200 години. Българите бързо разбират каква напаст са чуждите управници и под ръководството на Петър Делян и Георги Войтех въстават. Без успех. Робският ярем става още по-тежък. Обезверени, без нови водители, хората се отказват от всякаква съпротива. Така до 1185 г., когато братята Петър и Асен организират въстание и отхвърлят византийското иго. Отново

светли български умове

като Калоян и Иван Асен II управляват България. Народът ги разбира и тачи. За съжаление, заместват ги люде, които нямат техните качества. В страната ни настъпва упадък. Татарските орди се намесват в управлението й. Свинарят Ивайло предвожда крайно обеднелите и недоволни българи, побеждава некадърния цар Константин Асен и сяда на трона. Той воюва за България с византийците, както и с татарите, които чрез измама го убиват. Още някое време родината ни няма нормална българска власт. 

Нещата се уталожват, когато Иван Александър става управник. Той води умна, гъвкава политика. Продължителният мир спомага за бързото развитие на културата и литературата. Царят обаче прави две съдбовни грешки. Първата е, че се развежда с влахинката Теодора и се жени за покръстената еврейка Сара. Втората е, че разделя царството между синовете си Иван Шишман и Иван Срацимир, деца от две различни майки. Така разпарчетосана, България става лесна плячка за турците. Баязид, сестриният син на Иван Шишман, само за няколко години покорява и двете царства; Иван Срацимир отказва да помогне на брат си, когато османлиите обсаждат Търново. Не е комплимент за праотците ни и това, дето не участват с други балкански народи в прочутата Косовска битка...

Забележете какво правят най-напред турците, вече поробили България: те режат ония български глави, които не служат само за поставки на калпаци - главите на учители, попове и боляри. Така лишават народа от будни люде, от умове, а него превръщат в рая, в стадо. Нашенци полягват кротко, кой на ребро, кой на гръб, и изпадат в робски унес, доволни, че са живи, че дишат. Ни полъх от желание да въстанат против кръвопийците си, в което няколко века по-късно ги обвинява Христо Ботев. Е, има няколко опита за съпротива, но те не довеждат до успех. "Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода". Именно авторът на тези стихове, заедно с Левски, Раковски и други родолюбиви, умни и просветени мъже, разбират колко зъл е агарянският ум. Разбират го, но не се плашат, не дирят умирачката, както предрича Иво Андрич, ами се хващат за перото и меча, готови да погинат за свободата. 

Така се стига до Априлското въстание, това пиянство на народа ни, както го нарича Вазов. Въстанието не успява, удавено е в кръв. То обаче събужда Европа, която издига глас в защита на българите. Дядо Иван отваря война на Турция и ни освобождава. България вече се управлява от български умове, които милеят за народа. За съжаление, робският дух не напуща довчерашната рая, дори ражда предателства, каквито има твърде много по време на робството. Захарий Стоянов пише: "Колчем бяха предавани български революционери, все българи ги предаваха". 

Много и различни умове управляват страната ни през третото й царство. Народът ни не всякога разбира овреме като какви са те, добри или лоши. Особено късно прави тази преценка преди трите войни на ХХ век: двете световни и Междусъюзническата. Не го прави и преди фашисткия преврат през юни 1923 г. Тези грешки той поправя по време на Втората световна война. Умните, бедните мъже и жени разбират, че умовете, които управляват страната, са фашистки и повеждат народа на война срещу тях. Загиват повече от 20 хиляди антифашисти.

Фашистката държава обаче рухва

Прогресивните сили, с помощта на Червената армия, взимат властта. Вече е нов управляващият ум, неговата грижа е добруването на народа. Той, обаче, има недостатъци, кусури, които някои наричат "грешки на растежа". Хората ги преглъщат защото хубавините са много, много...

Бързо са ликвидирани неграмотността и туберкулозата. Във всички домове вече има електричество и течаща вода. Построени са над 2500 завода. Толкова са и язовирите, с вода за битови нужди, за поливка на ниви и градини. Кооперираното селско стопанство ражда изобилно зърно, плодове и зеленчуци, качествени и вкусни. Има гарантирана работа за всички. Както е гарантирана и почивката на символични цени. Построени са жилища, макар и панелни, за стотици хиляди души. В селата почти не остават стари къщи. Образованието и здравеопазването са безплатни. Има сигурност за живота и имуществото на всички. Бурно се развиват науката, културата, изкуството. България произвежда електроника на световно ниво. Не закъснява и закриването на ония грозни места, в които неведнъж и незаслужено бяха въдворявани недоволни от властта хора. Е, поостанаха някои "грешки на растежа" като цензурата, например, но хубавините бяха толкова много, че наредиха България на 27-о място в света по развитие и достоен живот...

Така вървеше. И, хоп - другарите на Тодор Живков му спретнаха преврат, свалиха го от високите постове и всичко се обърна с главата надолу. Юрнаха се много люде: то бяха митинги и демонстрации, то бяха клетви, псувни и ругатни  по адрес на социализма, обявен за "престъпен режим".

Започна съсипия на всичко

Президентът Желю Желев ревна час по-скоро да бъдат унищожени трудово-кооперативните земеделски стопанства. Т.нар. ликвидационни съвети го сториха. Иван Костов и шайката край него чрез приватизацията ликвидираха промишлеността. Тази съдба сполетя и всички други сектори на икономиката и на духовността. Наивният праведник Жан Виденов се опита да спре унищожителната вакханалия, но десни и леви натегачи не му позволиха, даже го обвиниха, че той е виновен за всичко. С изключение на неговото правителство, всички други работеха като погребални агенции за народа и държавата ни.

И ето, че на сцената се яви един мъж, който обяви, че е прост, прочел е само една книга и тя не е българска. Каза това, без никой да го пита, и заяви, че иска да управлява държавата. Малцина знаеха що-годе нещо за живота му. Малцина знаеха и недотам препоръчителната характеристика, която беше му изготвил посланикът на САЩ у нас Джон Байърли. Електоралните единици го избраха за свой управник. Повечето от тях казваха: он е много добър, он си и е като назе. Тези люде проф. Иво Христов нарече по-късно "дебили". Според него те съставляват 80% от населението ни. 

Къде обаче бяха тогава интелигентите, нали те са образованите, умните? Мълчаха си:

уста имаха, език нямаха

Не се намери поне един от тях да запита оногова челяка, като си признава, че е прост и слабокнижовен, с какъв акъл ще управлява държавата. Според мен т.нар. интелигенти решиха, че с тогова управника ще успеят да връзват конете на една ясла, в която ще има много зоб, не само за конете...

А съсипията продължи. Със съпровод на фанфари, че всичко е стабилно, че всичко се развива от добре по-добре, че у нас животът е прекрасен. Открита диктатура, самомнителност и наглост са ежедневните прояви на управляващия ум.

Ето един от последните примери... Заседание на Министерския съвет. Министър-председателят е гневен и си го изкарва на Георги Терзийски, шеф на АПИ. Нахвърля се върху него с най-груби обвинения и закани, че може да го оправи сега или сетне (става дума за тол-системата край София). Вместо да скочи, да каже на премиера, че той е подписал документа за тая система, оня чиновник беше се свил на мястото си, ни жив, ни умрял. Приличаше на овчица, която овчарят дърмони с гегата по гърба, а тя търпи и чака гневът му да премине. Питам се дали и днес народът ни не е превърнат пак в стадо овчици. И то без робство. И друго питам: какво правят умовете, които са край големия ум, помагат ли му в управлението на страната?

Знае се, че почти всички са с висше образование, знае се, че 80 на сто от тях са бивши бекаписти. Тогава? До днес не съм видял или чул някой от тях да е отправил някаква критика към вожда, дори с поглед. И не само те; такова е поведението на всички герберисти.

Нека спрем вниманието си, макар и за кратко, върху някои от най-главните... За г-жа Цвета Караянчева се знае, че е инженер, специалист по поцинковането на ламарината. Може да е страхотна в професията си, но не иде никак да седи на стола, на който са седели Захарий Стоянов, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, акад. Сендов. Това, което каза - че Пекин е столица на Виетнам, не подсказва, че госпожата има висока култура. Чу се, че като председателка на Народното събрание е отишла на поклонение пред паметника на жертвите на социализма. Не отричам, че по онова време имаше хора, които незаслужено бяха преследвани, някои дори убити. Винаги съм осъждал подобни действия на властта, заради което, меко казано, не съм погалван с перце. Имената на тези люде справедливо са изписани на онзи паметник. На него обаче са и имената на злодеи: полицаи, жандармеристи, войници, които са рязали гърдите на партизанки, дори очите на една от тези боркини са избодени с войнишки нож. Там е името и на подпоручик Йорданов, убиеца на шест деца от Ястребино, барабар с родителите им. Там е и името на майор Иванов, който е удрял по главата Вела Пеева с отрязаната глава на неин другар партизанин. Госпожа Караянчева не е първа младост, вероятно поназнайва нещо от тези небогоугодни дела. Сигурно е подочула някога, че една партизанска глава е "струвала" 50 хиляди лева. Госпожа председателката на Народното събрание трябваше да помисли преди да поднася цветя и да се покланя пред уроди и злодеи. 

Подминавам стотиците други умове, които за съжаление не подпомагат с нищо Главния Ум. Те са

само послушни чиновници

риба цаца в серкмето на вожда. 

Не мога обаче да подмина Данаил Кирилов, най-големия юрист на управляващите, както го нарече председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов. Виждал бях това лице на много места.  Чувал го бях да говори невероятни глупотевини. Но това, което видях на "телевизоро", направо ме уби: Дани коленичил на пода, облакътил се на едно бюро, отправил влюбен поглед към вожда, седнал господарски до бюрото. Големият юристин понечи сетне да целуне ръката на Вожда, но не успя; други двамина обаче успяха... Вижте какво натвори това юридическо посмешище, чучнато от Големия Ум за министър на правосъдието. Без да му мигне окото, предложи на Висшия съдебен съвет да разследва и накаже низвергнатия от САЩ съдия Андон Миталов. Поискаха му доказателства за корупцията на Миталов. И той представи "нужното" - че съдията е пуснал русофила Малинов да отиде в Москва и да получи от Путин орден. Висшите съдии се съгласиха да разследват; да не забравяме, че те получават едни от най-високите заплати в страната срещу безотговорно синекурие...

Неотдавна в Мюнхен се състоя среща на световните лидери. България бе представена от главния й управник и пръв Ум Бойко Борисов.  Медиите ни съобщаваха и показваха денонощно неговите исторически срещи с най-важните хора на планетата. Можах да видя и чуя само една от тях: нашият лидер разговаряше с някакъв чужденец. Той каза, че на тези срещи лидерите често се сменят, но Бойко Борисов "е вечен на тях". Нашенецът не разбра, че в думите на оногова има нещо подозрително - ирония ли, подигравка ли; обратно, той реши, че е похвален. И захвана пламенно, ентусиазирано да разправя какво нещо е днес под негово ръководство България: цъфти и не прецъфтява, развива се най-стабилно, народът ни живее прекрасно, та няма накъде повече... 

Гледах и слушах този български, балкански, европейски и световен лидер и се дивях на лъжите му. Идеше ми да се засмея,

идеше ми да заплача

Въздържах се. Досетих се за една мисъл на моя учител Вазов, публикувана някога в сп. "Деница": "Няма нещо по-упорито на света от самовлюбената бездарност."

Замислих се за предшествениците на този пръв наш Ум, управлявали страната ни 20-ина години преди него. Всички те (с изключение на Жан Виденов) кой повече, кой по-малко неуклонно стъкмяваха погребалната агенция, която през този век трябва да отпрати отечеството ни "в един по-добър свят". Вождът и людете му, да не им е уроки, стараят се неуморно това да стане час по-скоро. И успяват. 

Казано е: Това, що човек си направи сам, друг не може да му го направи. Как и защо става така научаваме от Маркс, който пише: "Историята си отмъщава жестоко на ония народи, които с ентусиазма на проститутка се хвърлят в обятията на първия срещнат политически шарлатанин."

Няма какво да добавя към това невероятно прозрение на гения, който бе избран за "човек на хилядолетието".