Президент по член 64?

Теофан Германов

Без особени изненади, Росен Плевнелиев се оказа кандидат за президент от управляващата партия ГЕРБ. Така се изпълни най-вероятният сценарий за кандидатура на властта на тези избори. Другите два сценария бяха отхвърлени своевременно от Бойко Борисов, а те бяха той, Бойко, да бъде кандидатурата на ГЕРБ или управляващата формация да заложи на някакъв независим десен или центристки политик от типа на Петър Стоянов, Филип Димитров, Соломон Паси, Огнян Герджиков, на интелектуалец като Стефан Цанев или Боян Биолчев. Сценарият, свързан със собствената му кандидатура,  по признанията на самия Борисов, се е провалил, защото "лошата" опозиция се е развикала, че ще е предателство, ако той стане президент, а сценарият "Лице назаем" се провали поради обективния процес на падане на доверието в ГЕРБ и доста голямата несигурност, която тресе управляващите напоследък. Всъщност откровението, че опозицията е накарала Бойко Борисов да се откаже от президентството, на този етап е уникално - той никога не се е съобразявал с подобни фактори. Досега в устата му опозицията бе група от "крадци", "синковци" и  "триглава ламя", която той обиждаше безогледно. Днес признава, че тя вече е наложила дневния му ред и го е накарала да се съобрази.
Разбира се, Росен Плевнелиев е фигурата, която бе най-логична, и за момента  и най-печеливша според социологическите сондажи в рамките на лицата на ГЕРБ. Но дали това е достатъчно, за да спечели? В главите на управляващите сигурно нещата изглеждат лесни. Той си има рейтинг, който ще се множи и плоди, има си и няколко елегантни и добре подбрани костюма, които ще си носи. Има си послушни медии и социолози зад гърба, които ще помпат имиджа му, даже си има и Цецо с неговото МВР, което се слива с Щаба на ГЕРБ и ще помага, където трябва. Победата изглежда лесна и в кърпа вързана. Но точно тук започват

грешките и проблемите на стратезите,

които градят образа и кампанията на Плевнелиев.
Първият и най-голям проблем е, че Плевнелиев е изцяло продукт на имиджмейкъри и това личи от километри. Досега регионалният министър бе някак си абстрактен, и поради това - симпатичен. Познавахме го като мениджър, който е изградил кариера в бизнеса, а после е станал министър, при това такъв, който често се появява в медиите не със скандали или агресивно поведение, а с откриване на обекти и мащабни планове за развитие. Но тук историята малко прилича на онази с девойката, която била влюбена в симпатичен и атлетичен млад мъж - левент, но чувствата се изпарили в момента, в който той си отворил устата да каже нещо...Първите самостоятелни изяви на Росен Плевнелиев, в които той не е в сянката на премиера или не говори по тясната си специалност, започнаха мощно да работят срещу него. Тъжна бе гледката на пресконференцията, на която Плевнелиев сричаше усърдно думички, написани очевидно от друг с леко мрънкащ глас. Но външната форма не е най-важното - Плевнелиев

нижеше клише след клише

и това не може да се скрие даже под гъстата пропагндна мъгла, която разстилат послушните медии. Вярно, че от време на време Плевнелиев се връщаше като в убежище в говоренето за магистралите и тогава сякаш ставаше по-уверен и естествен, но това само го затапва още повече - с първите си изяви той показва, че единственото нещо, за което може да говори сам и без чужда помощ, е темата за неговия бизнес и за магистралите. Всичко друго той говори по предварително написани опорни точки, а за всеки случай и поглежда към премиера Борисов - както се видя на пресконференцията - сякаш да пита: "Привилно ли го казах? Добре ли се справям?". И тук идва фундаменталната разлика между него и тримата предишни президенти на Републиката. Жельо Желев бе изтъкнат философ и дисидент, всепризнат лидер на ранното СДС. Петър Стоянов, макар и с малко политически опит, също говореше от свое име и раждаше свои запомнящи се политически фрази, които задаваха линия. Помним тезите му за цивилизационния избор към ЕС и НАТО, за реформаторското мнозинство, а и прословутото "Иване, кажи си". Президентът Георги Първанов бе доказал се лидер на БСП, а това да минеш от трета на първа позиция в едно тежко състезание също е доказателство за качества на водач, за сериозен лидерски инстинкт. При Росен Плевнелиев тези неща, уви, липсват и това ще се забелязва от хората. Те ненавиждат политици, които четат написани от друг думички, и политици, на които липсва решителност. Може би тъкмо затова толкова дълго и толкова възторжено харесваха Бойко Борисов, чиято лидерска харизма е безспорна. В Росен Плевнелиев хората ще видят не "по-добрия Бойко", а пълното отрицание на премиера.
Формата е важна, но съдържанието още повече. Като съдържание говоренето на Плевнелиев е още по-зле и от формата. И първата пресконференция, и първите интервюта са пълни с клишета от типа "Да подредим приоритетите", "Да бъдем стратегически център", "Да работим здраво", "Да градим модерна България", "Можем повече" и т.н. Това е говоренето в политиката, заради което хората започнаха да ненавиждат политическия елит, а в този смисъл, неполитикът Плевнелиев е научил най-лошото. Може би си струва всеки читател на тези редове да опита да изслуша от началото до края някое интервю на Плевнелиев и да се пробва да запомни поне една фраза и поне едно собствено послание. Такъв човек би получил сериозна похвала, защото просто е много трудно да запомниш и изведеш някаква теза или позиция на кандидата за президент. Безспорно в политиката невинаги е възможно да говориш конкретно, а в политическите и дипломатическите среди е изкуство да говориш, без да кажеш нищо или да заобиколиш това, което трябва да кажеш. Но все пак това

не е дипломатически прием, а кампания,

в която хората искат да научат повече за реалната личност на най-рейтинговия кандидат за държавен глава, за неговата програма, цели и идеи. В този смисъл говоренето на строителния министър страшно много напомня на стила на вътрешния министър - за две години от хиляди интервюта на господин Цветанов, с отговори на хиляди въпроси ние сме запомнили само две неща: "Проведохме операция..." и "Съдът е виновен". Всичко друго е низ от наукообразни и сложни фрази, които човек изтрива от съзнанието си мигновено, ако изобщо стигнат дотам. Подобно нещо се случи и с президентския кандидат на ГЕРБ. В първите му изяви, а те бяха десетки, разбрахме само две неща - бил е отличник по математика и разбира от магистрали. Уви, шансът Росен Плевнелиев да придобие собствено лице (тук не се има предвид ПР-ите му да започнат да пишат по-атрактивни и запомнящи се речи) е минимален - той не може да налее президентската си кампания със съдържание, защото просто

такова съдържание няма в главата му

Той е далеч от политиката, далеч от секторите, в които президентът има правомощия, далеч от международните отношения, далеч от щекотливите теми на деня, далеч от президентския дебат, далеч от всичко, което един президент трябва да разбира и знае. Няма специалист по всичко, но тук наистина виждаме липса на каквито и да е собствени идеи. Помним, че преди няколко месеца в левицата се разрази сериозен дебат по повод на една реплика на лидера на БСП в София Румен Овчаров, който, агитирайки Стефан Данаилов да стане кандидат за президент, призова да бъдат написани на Ламбо ролята и репликите. Шегата на господин Овчаров днес става реалност -  Росен Плевнелиев играе ролята на кандидат-президент, при това без импровизации, а само с написани реплики. А за съжаление и авторите на репликите не са се постарали много-много.
Третият ключов въпрос е за независимостта и самостоятелността на Плевнелиев като кандидат за президент. Ето какво казват Бойко Борисов и самият "главен герой на деня". Борисов побърза още на пресконференцията да обяви, че Плевнелиев и Попова подават оставки от правителството. Забележете, вместо самият Плевнелиев, заемайки позата на човек с мнение, да хвърли оставка, премиерът буквално пред камерите им нарежда това. Странни бяха и думите на Борисов, че е забранил на Плевнелиев и Попова да четат социологически данни. Не защото е важно дали те ще чатат или не, а заради самата реплика "Забранявам ти!" към човека, който утре евентуално ще е президент, избран с мажоритарен вот от народа. Премиерът по същия начин нареди на кандидат-президента си повече да не открива обекти, както и се изказа: "Плевнелиев повече няма да се занимава с никой от проектите на регионалното министерство. Единствено ще му разреша да участва в проверките на строежа на магистралата, защото той най-много разбира от това..."  Употребявайки думите "Разрешавам" и "Забранявам" Бойко Борисов ясно показа, че през следващите пет години, ако Плевнелиев бъде избран, България няма да има реален президент, а както се изразява червеният кандидат Ивайло Калфин,

това ще е "кукла на конци"

в ръцете на Бойко Борисов. На този фон смехотворно звучат думите на Плевнелиев, че много пъти е казвал "Не" на премиера. По поведението на  Борисов, който не спести подобни "закачки" и началнически тон, даже в момента, в който ни убеждаваше колко независим е кандидатът му, стана ясно, че единственият път, когато може би Росен Плевнелиев е казал "Не", е било на въпрос от типа "Има ли по-велик от мен?" или "Искаш ли още шопска салата?" По никой политически въпрос, по никаква тема, свързана с управлението на държавата, Росен Плевнелиев няма да се осмели да се изкаже критично. В този смисъл той няма да е реален президент на България, а нещо като покойния Георги Трайков - лидерът на казионния БЗНС, сложен от бай Тошо за председател на Президиума на НРБ - като формален държавен глава в периода 1964-1971 г., когато, разбира се, цялата власт е била в ръцете на Живков.
Въпросът за това що за президент ще е Плевнелиев има и още един смешно-тъжен отговор - той ще е президент по член 64. Може би помним хитовата югославска комедия "Баща по член 64", в която Любиша Самарджич играеше симпатичен неудачник, който все някого заместваше временно - и в работата, и в любовта. Росен Плевнелиев е същият - ще замества Борисов в работата, която си е "заплюл" и в народната любов. Та той просто ще пази стола на Бойко Борисов до след пет години, когато сегашнят премиер ще се кандидатира лично. Подобно безобразие е невъзможно даже и в банановите републики в Латинска Америка. Идеята за президент - фигурант, на който през 2016 година ще свирнат и ще го изкомандват да си ходи, е унизителна за една демокрация. По българската конституция президентът има право на два мандата, а идеята, че един избран президент ще бъде напъден от поста, за да дойде "титулярът", е тежко петно върху образа на една европейска държава. И странно как президентството ще стане "стратегически център" на България за 2020 година, щом на президента Плевнелиев ще бъде показана вратата още през 2016 година.
Мечешка услуга на Плевнелиев правят и медиите, които от вчера ни занимават денонощно с неговата персона. Наивно-трогателни, но и доста дразнещи са историите с учителките от гимназията, които сякаш рисуват образа на Митко Палаузов. Поне късмет извадиха жителите на град Гоце Делчев, който като медиен обект вече стигна висините на Правец и Банкя. Умилителните спомени за добрия ученик, за прекрасния бизнесмен и за великолепния приятел не решават основната задача на ГЕРБ - да покаже поне с нещо, че този човек става не за учител по математика, шеф на фирма или за добра компания в кафенето, а за президент на Република България. Странно е и защо същите тези уж независими медии не ни занимаха по същия начин с детството, юношеството и личните позитивни качества на Ивайло Калфин, Меглена Кунева, Румен Христов или даже на Волен Сидеров. Може би защото тези хора имат какво да ни кажат сега, и по реалните теми на президентския дебат, докато Плевнелиев няма. България се оказва страна, в която

10 ноември не е дошъл в медиите

Тъжна е картината, с която медиите опитват да запълнят липсите у номинирания кандидат-президент на ГЕРБ, чрез дитирамби и открита агитация, чрез задаване на най-удобните въпроси и влажно влюбени погледи. Дали това ще помогне на Плевнелиев по пътя му към "Дондуков" 2, или ще накара хората да си зададат реалните въпроси за качествата му? А може би просто да ги раздразнят, че Плевнелиев вече тече и от чешмата ни.
И така дългоочакваната номинация на ГЕРБ е факт. Представиха ни грижливо опакован ПР продукт, но не и реален бъдещ президент на България. Изборът оттук нататък, разбира се, е наш.