Преживявам с труд и с мечти!

Ако искате да се пренесете във времето на знатните ни тракийски владетели, да си представите в какви столове са седели те, жените им, висшите сановници, това може да стане, като разгледате творбите на художника дърворезбар Миглен Попов. Най-новите му творения от неговата оригинална функционална дървопластика и ортодоксалната му живопис бяха представени на изложбата му "Тракийският стол" в музея "Земята и хората". Благословени са ръцете на хората, които сътворяват музика, картини, предмети за възхищение! Благословени са ръцете, които ни лекуват, извършват прецизни операции в човешките ни тела, помагат ни да се спасим от болести, за да живеем нормално. За такива умели, сръчни ръце народът има приказката: "Бог е докоснал ръцете му!" Тази приказка приляга и за ръцете на резбаря Миглен Попов, с когото се запознах в Еленския Балкан.
Влизам в работилницата му в с. Мийковци - на 13 км от китното ни планинско градче Елена. Топло тръпчиво ухание на дървени стърготини, на туткал, на талаш ме посреща още с пристъпването на входния праг. Боже, колко ми е близък този мирис! Та аз с него съм расла! С него беше пропит моят баща, който беше дърводелец.
Седим на дървени трупи пред работилницата, отпиваме глътки от червено тръпчиво, мъжко вино и разговаряме за Балкана, за гората около нас, за благата, които ни дават те и за изкуството на старите ни марангози. В този красив наш край са се родили едни от най-добрите майстори строители, дюлгери, резбари, чиито ръце са разкрасявали старинни храмове, манастири, църкви из цяло Българско, но още и из Сърбия, Влашко, Турция, Персия, Австрия, Русия. Носи се славата на Трявна, където се е оформила най-старата ни резбарска школа. Цялото селище се е напълнило с родове, фамилии, прочули се с талантите си на майстори-резбари: Витановци, Минчевски, Захариеви, Кънчевски...
Миглен разказва пестеливо своята биография:
- Оттук съм, в Елена съм роден. Това, че станах резбар, сигурно е някаква харизма на околната хубост, някакво силно предопределение. В този край художеството е в кръвта на много тукашни потомци. Раснах в артистична среда. Майка ми беше човек на изкуството, работеше като помощник-режисьор в театъра на Велико Търново. Баща ми беше директор на Музикалната школа в Елена. Беше музикант, но още и майстор-лютиер. Изработваше музикални инструменти със завидно майсторство, познаваше дървото, умееше да го накара да пее, да плаче.
- Значи не е случайно, че и ти си хванал отрано ножа, длетото?
- Не можех да остана безучастен към това, което създаваше моят баща, пък и артистичният дух, който живееше у родителите ми, сигурно неусетно се е прелял и в мене. Още от малък почнах да дялам, да правя фигурки.
 - Но без специално образование в този занаят не се напредва, нали?
 - Самоуки резбари има, но най-добрите винаги са расли под крилата на големите майстори от най-старата ни школа - Тревненската. И аз съм възпитаник на тази прочута школа. След VIII клас с конкурс влязох в училището за изящни изкуства в Трявна. Излязох оттам на 20 години, но още трябваше да се уча. Девет години кандидатствах в Художествената академия, като през тия години работех какво ли не, но почти винаги беше свързано с дървото. Бях дърводелец в Кремиковци, но посещавах и курсове по рисуване и скулптура. Така, както казват, "с постоянство и труд всичко се постига", но при мене - и с упорство! Най-после станах студент в специалността резбарство.
- На кого дължиш най-много за обучението си в този изящен, но и труден занаят?
- Ученик съм на проф. Антон Дончев.
- Резбарството е труден занаят, иска се умение да си подбереш дървото, да си приготвиш материала за творбите, после търпеливо и всеотдайно да го обработиш, за да излезе най-после скритата му хубост. Разкажи за пътя за създаването на резбарската творба.
- Подбирането на дървото е много важно. С дървото ние, дюлгерите, резбарите, общуваме. Но трябва и да се разбираме, защото всяко дърво има своя характеристика. Трябва да се научиш да го познаваш, да разбираш неговата структура, податливостта му за работа. И да знаеш какво ще работиш, за да подбереш материала. Всеки предмет си иска вида дърво. А той, материалът, се приготвя, крои, зрее, съхне и това понякога трае от 3 до 5 години. После идва ред на въображението. То е, което те води в тайната, която се крие във всеки дървен къс. Да усетиш, да видиш какво се крие в този къс, да отключиш тайната, да освободиш заключената в него душа и да й дадеш живот, полет - това е същността, но и сладостта на работата с дървото. Тя, работата, е и дълга, и увличаща, и изненадваща! В това й е хубавото - кроиш, дълбаеш, дялаш, а често финалът те учудва! Казваш си: "Бре, какво стана, какво излезе!" Ако резултатът е удовлетворяващ - гледаш го и му се радваш!
- Това е дълъг и трудоемък процес. Вероятно дървото също образова, възпитава у майсторите, които "общуват" с него, качества. Защото се иска търпение, сигурност, спокойствие, уравновесеност и, разбира се, сила, която прелива взаимно между материала и майстора?
 - Така е! Дървото не е мъртва материя, то е живо, чака ръце, които да го съживят, чака въображение, което да покаже красотата му, скрита в него. 
- Какви художествени предмети изработваш?
- Работя интериорна, приложна дървопластика, творби от ортодоксалната живопис. Изработвам  пана, но и уникални, функционални приложни предмети, като домашна мебел. Правя столове, маси, които служат за специално вътрешно обзавеждане в домове, къщи за ценители на вечните красиви стилизирани предмети.
- Правиш ли предварителни етюди?
- Зависи от работата. Понякога е задължително да имаш предварителна рисунка, скициране. Често помага въображението и, според предмета и материала, работата върви в синхрон - материалът ме води, аз му "помагам" да се открои! Но във всички случаи се изисква дълъг, търпелив и сложен, специализиран труд!   
- Видях в къщата на Вили Чушкова един стол, изработен от тебе. Представих си, че в него седи кралица, царица - толкова красив и импозантен ми се стори!
- Когато работя такива предмети, се увличам, виждам тяхното приложение и сякаш се пренасям в други светове. Задълбочавам се, потъвам в работата си и не усещам как отлита времето. Творчеството дава и изисква свобода, артистизъм и това е, което ни прави щастливи нас, хората, които сме му се посветили.
- Как се разделяш с работите си? Ти дълго и понякога мъчително си "общувал" с този предмет и той те напуска, отива в чужд дом, в ръцете на други хора? Привързваш ли се към творбите си, жалиш ли за тях?
- Докато ги работя, те са само мои. После се прощавам с тях и даже, преди да сме се разделили, се замечтавам за техни заместители, за да попълня празнотата в душата и в ръцете си. Не, не стоя "празен"! Идеите в мене гонят тъгата, самотата. Веднага се заемам с нови творения.
- Участията ти в изложби?
- Завърших академията през 1995 г. Имах успешни изяви в изложби още като студент. В 1996 г. направихме съвместна изложба с колега. Имах и самостоятелна изложба в музея "Земята и хората" - "Живо дърво".
- Някога нашите марангози са получавали добри пари за работата си и са били заможни хора. Но днес ние, българите, живеем в трудно време, борим се за оцеляването си. Затова си мисля, че и животът, и битието на днешните хора на изкуството е също тъй труден и не толкова добре платен. Малко са хората, които могат да си позволят да имат стойностни художествени предмети в домовете си. Как преживяваш с този скъп и труден занаят?
- И аз като всички - с работа, с труд! И с мечти! Сега, когато живея и работя в Мийковци, се чувствам добре, защото съм сред гората, сред хубостите й, които са моето вдъхновение. Изпитвам особена сигурност от гората, от Балкана, от родния въздух, от общуването си с хората от Еленския край, в които я има все още наследената от предците интелигентност, доброта, чистота. Ние, балканджиите, сме особени хора! Благодарни сме на Природата, че ни дава сила, мъдрост и толкова много блага, които чакат нашата ръка, за да ги открие, да ги вземе, за да ги подари и на други хора.
- Златни ти ръце, маестро! Дано искрите на творческото вдъхновение да светят все така за тебе!