През интернет враждебната реч попада и в официалните медии

Петко Георгиев е известен радио- и телевизионен журналист. Гласът на медийния експерт още се помни от предаването на БНР "12+3". Занимава се с изследване на медийното постсъветско пространство, Западна Европа и САЩ. С интерес следи съдбата на представителната демокрация като система, защото популизмът, въоръжен с нови технологии, е опасен. България и светът са на прага на сериозни промени в начина, по който се води и се организира политическият живот, смята Георгиев и определя ролята на медиите като ключова. Той е директор е на фондация "Център за радио- и телевизионно обучение - ПроМедия". Заедно с Центъра за развитие на медиите в Скопие и институт "Отворено общество" миналата седмица бе представено изследването "Реч на омразата в медиите на България и Македония".

- Има ли общовалидно понятие за термина "език на омразата", колега Георгиев?
- Различни дефиниции има. В българската конституция е по-скоро определение, близко до смисъла за реч на омразата - параграфът, гарантиращ свободата на словото, който цитира, че ограничаването е допустимо само когато става дума за разпалване на вражда - призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред и разпалване на вражда на етническа, расова и пр. основа. Има текст и в Наказателния кодекс, практика в Европейския съд по правата на човека, но терминът може да бъде интерпретиран по най-разнообразни начини. От нашето изследване се установи, че реч на омразата по смисъла на закона в българските и македонските медии няма. Но в по-широкото му тълкуване, когато става дума не просто за нарушаване на нечии права или за буквално нарушаване на законите от гледна точка на допустимо за разпространяване чрез медиите, реч на омразата включва и понятието създаване на атмосфера на нетолерантност и на вражда. Такова нещо има в медиите. Речта на омразата подлежи на различни интерпретации и първата ни препоръка в рамките на изследването е журналистическите организации и колегите да се обединят около единно тълкуване на това какво е език на омразата, за да могат по-лесно да го идентифицират. За мен е много важно и това, че на първо място стоят свободата на словото и правото на изразяване. Те не бива никога да бъдат поставяни под въпрос и затова е сложно да се види къде минава границата между правото на свободно изразяване на мнения и нарушаването на правата на други хора чрез това мнение.
- Констатацията ви е категорична, но възможни ли са рецидиви и защо, стори ми се, че  македонските медии по-радушно отразиха това изследване и констатацията, че не сте регистрирали език на омразата?
- Дори не съм проследил как са го отразили македонските медии. Може би е съвпаднало с момент, в който това е била относително по-интересна новина за деня. Това, че няма реч на омразата, е констатация, засягаща само традиционните медии, защото във форумите, особено там, където хората се представят анонимно, има неща, за които евентуалните автори би трябвало да носят и наказателна отговорност. В интернет има страшни рецидиви на враждебна реч и от двете страни.
- А какви са отношенията ни с другите съседи през призмата на това понятие?
- Ще е интересно да се установи. Това, което ние направихме с Центъра за развитие на медиите в Скопие, е пилотен проект, резултатите му са интересни, предстои подобно представяне и в Македония. Ще ми е интересно как ще реагират медиите там, но мисля, че това конкретно изследване дава възможност да се разшири хоризонтът и да се погледне взаимоотношението с останалите страни. Факт е, че у всички страни (на Балканите живеем) има натрупани стереотипи и предразсъдъци спрямо другия и отношенията не са чак толкова добросъседски, колкото биха могли да бъдат.
- Ако излезем извън разбирането за този "омразен" междусъседски език, може ли да коментирате как стоят нещата в нашето общество? В какво извън тези законови определения се изразява езикът на омразата - през последните 21 години той намери животворна среда?
- В онова, което е недопустимо - да се призовава към ограничаване на правата на другия и да се създава атмосфера, в която това да бъде толерирано и да се възприема като допустимо. Изразяването на категорично мнение не е нарушаване на нормите на общуването в една демократична държава. И е нормално в държава като нашата, когато преминава през труден период на трансформация и за първи път след толкова години се отпушва публичното пространство за открит дебат, да има ярко и понякога преминаващо стандартните норми на културен диалог противопоставяне между хората. Особено като се има предвид, че подобен тип свобода е била потискана в продължение на десетилетия и че българите нямаха, а сега все повече имат култура на толерантно водене на диалог, умения за водене на разговор, умение за изслушване на противоположното мнение. Свободата на словото премина през няколко фази. Първата беше да кажеш това, което ти е на душата - 90-те години минаваха под този знак, но вече преминаваме към фазата, когато хората се чувстват свободни и да слушат онова, което не им харесва - не реагират вече със злоба, неприемане, нетърпимост. Лека-полека започват да свикват, че в обществения дебат има крайно противопоставяне, разнообразни гледни точки и че това е начинът да се достигне до приемливо за по-голямата част от хората решение.
- Как се отразява политическото говорене върху обществените настроения?
- Мисля, че от 2000 г. насам се намираме във фаза, в която обществените настроения водят по-скоро политическия дебат, отколкото обратното. Макар че политиците не биха признали това - това впрочем е дефиницията на популисткия тип управление, каквото в България има за втори-трети пореден мандат. Този тип управление се характеризира с това, че политиците се състезават кой пръв да изкаже онова, което е на устата на всички останали в държавата. Рядко биват политиците с визия и гръбнак, които се противопоставят на масовото обществено мнение и предлагат алтернативна идея. Истината е, че политиците се стремят все повече да се харесват на гражданите, като преповтарят онова, което хората си мислят, а не като им изграждат визия какво искат да се случва в държавата, накъде да върви България.
- Какво правят медиите, докато политиците си "говорят" с народа, защо оставаме без позиция? Всъщност ние от коя страна сме, не сме посредник доста отдавна май...
- Все пак основната роля на медиите е да осведомяват какво се е случило и кой как го интерпретира. Разпространяването на информация си остава основната функция на медиите, с която, смятам, че се справят добре. Факт е, че намаляват аналитичните материали, интерпретативната журналистика, но това е, защото тя се изнесе онлайн. За разлика отпреди десетина години, когато човек можеше само да чете, да гледа или да слуша, сега всеки е свободен, като се информира, да напише своето мнение, веднага да го публикува във форума и пр. Стандартните медии са все повече поле за новини и забава, а реалната обмяна на мнения и изразяване на позиции все повече се мести към по-свободното и нередактирано интернет пространство.
- Къде според вас езикът на омразата е по-ярко изразен - в печатните или електронните медии? - Страшно е по форумите. Дори в големите медии, където публикацията отговаря на всички етични стандарти, написана е с висок професионализъм и ясно разбиране за отговорността на автора, форумът е пълен с най-нецензурните изрази, които можете да си представите. Истината за най-радикалните настроения се вижда във форумите, те не са социологически представителни, но са опасни.
- Дали в стремежа да се харесат, медиите няма да използват враждебен език?
- Зависи от обществената ситуация, медиите няма да си го измислят, няма да го направят ей така, само да привлекат внимание, защото българската аудитория с годините става все по чувствителна към манипулации. Изкуственото използване на език на омразата едва ли ще донесе големи плюсове в тираж и привлекателност на едно издание.
- В чий интерес работи езикът на омразата в едно общество и дали една просветена толерантност и икономически просперитет биха го ограничили?
- Мисля, че не. Няма държава, в която всички хора да се обичат - навсякъде има бясно противопоставящи се групи в обществото. За мен разделителната граница е да не става дума за ограничаване на правата на другия. Хората трябва да имат свободата да изкажат своето мнение. Не харесвам докараната до крайност политическа коректност, която задушава способността на обществото да води сериозен и смислен дебат. С класическите, стандартните медии в България няма сериозен проблем с езика на омразата. Това, което е опасно, и пак навсякъде по света, е появата на радикални, крайно нетолерантни мнения, които се тиражират в интернет. И оттам попадат понякога в официалните медии. И дори това да не стане, са пред очите на всички. Особено когато са във форумите на голяма и популярна медия, защото много повече хора ги четат, отколкото, ако си ги публикуват в собствения блог или страница във фейсбук. Но хората много се лъжат по анонимността в интернет, по-лесно е да се изкажеш анонимно по телефона, отколкото там.
- Напоследък и по телефона не е много сигурно. В този смисъл какво впечатление ви прави, че се заговори за закон за клеветата, за това да се правят отделни закони за обществените и за частните медии.
- Това може да го прави само политик, който през последните 20 години не е живял в България. Толкова опити е имало в тази посока, които до нищо не са довели, напротив гръмнало е в ръцете на всеки, които се опитва да го прави. Не виждам логиката подобно нещо да се опитва сега - през 2011 година. Вярно, че има такива проекти, дори не бих се учудил някои от тях да станат част от законодателството, но ефектът им ще е минимален. Загуба на политическа, обществена енергия и на време е някой да си въобразява, че в 2011 г. може да регулира медиите с твърда ръка и ограничаващо законодателство. Това не е реалистично.