Преход без изход

Владимир Георгиев

Струва ми се, че напоследък често преходът в България се възприема като Изхода в Петокнижието. Но докато извеждането на израилтяните от Египет все пак е еднократен акт, българският преход е постоянно влачещо се събитие, което се самовъзпроизвежда и самозадоволява. И двете явления се осъзнават като сакрални, макар и в различна степен и смисъл.

Демокрацията най-сетне се материализира в нова България някъде около 10 ноември 1989 г. и изтика напред кресливи хора, обявени или самообявили се за водачи, за да спасят народа от робството на тоталитаризма. Нито евреите са вдигали бунт срещу фараона, за да извоюват свободата си, нито българските демократи са пролели кръв срещу тиранията на комунизма, както се изразяват. Изходът за едните е като прехода за другите - мирен, бавен, малко мъчителен процес на туморно отделяне в името на по-висше благо и социална цел. Израилтяните знаят накъде са тръгнали и нямат морално раздвоение за целта на посоката си. За българите преходът няма цел, той е само процес на откъсване на настоящето от миналото, без визия за бъдеще. Защото демокрацията изначално не е цел, а инструмент на доброто.

Някои смятат, че преходът има жалони, прояви, които го визуализират пред невярващите в него - това е например членството в НАТО, на първо място, и после приемането ни в Европейския съюз. За мен тези събития не отразяват никакъв преход и дори нямат нищо общо с него, донякъде само с демокрацията вероятно. Ние продължаваме да живеем некачествено, омърлушено и бедно, разнопосочно и объркано, както и преди този преход, превърнал се отдавна в самоирония на своето псевдобитие. На 10 ноември 1989 г. българинът възвести гласно необходимостта от промяна, но не такава, която да смени един несправедлив ред със справедлив. Преходът все повече се оказа демагогия без принадлежност към равноправието, демокрацията и икономическата свобода. Държавата бавно и полека се оттегли оттам, където е най-нужна - от социалната, публичната, нормативно-регулативната сфера, за да запази позиции в икономическите отрасли, свързани с харченето на бюджетни или европейски средства. Повечето от буренясалите противоречия и недъзи на отречения строй - привидната правда, връзкарството, неравният старт, корупцията, шуробаджанащината, елитарният снобарски манталитет на властта, си останаха, дори си запазиха старите фуражки на Държавна сигурност. 

Преходът не намери в себе си сила, воля и морал да даде на обществото нов стимул за развитие и напредък. Тъкмо обратното, липсата на справедливост и подмолното разпределение на обществените богатства, съчетани с впечатляваща корупция и лобистко законодателство, обезсмислящо разделението на властите и функционирането на държавните органи, доведоха до най-зловещата демографска катастрофа в България от Освобождението насам. У нас страстта към (чуждите) пари, присвояването и откровената кражба са единствените форми на социална идентичност и приобщаване към ценностите на просташкия и безконтролен битовизъм на първичната сила. Сакралното на българския преход се състои във възможността да забогатяваш без труд и ясни правила; да се замогваш на чужд гръб и за чужда сметка, с фанатизма на капиталистически правоверен, но напълно арогантен, безпардонен и некадърен предприемач, лишил обществото от собствения му успех и усилия. Когато това не води до наказание, а се поощрява чрез регулативен безпорядък и избирателно безвластие, то се превръща в религия на мнозинството.