Предизвикана реакция

Проф. дссн. Михо Семков

В юлския брой на списание "АгроКомпас" са отпечатани, по съвпадение, две интервюта на главната редакторка Мариела Илиева, едното с д-р Константин Тренчев - президент на КТ "Подкрепа", и другото - с мен за книгата ми "Хора и технологии, преобразили животновъдството през XX век". Непредубеденият читател веднага ще почувства силната пристрастност в оценките на състоянието на нашето селско стопанство през първата и през втората половина на миналия век.
Моята пристрастност идва от прякото и активно участие в съзидателния процес за създаване на високопродуктивно и ефективно животновъдство, започнал след разрухата от Втората световна война и в продължение на четири десетилетия (1950-1990) станал смисъл и съдържание на трудовата ми дейност. А пристрастността на д-р Тренчев е на идеологическа основа. Необходимо е да подчертая, че изпитвам уважение към неговата личност, една от най-известните у нас след 1990 г., с неговата смела и последователна борба за разграждане на тоталитарната държава и нейните структури в страната. Той ясно и категорично посочва грешките в годините на прехода, независимо от коя политическа сила са допуснати (например - "за селското стопанство не бяха намерени правилни решения. След настъпване на нашата демокрация, ако въобще това е демокрация"; "Начинът, по който се върна земята (след 1990 г.) беше супер идиотски"; "с преговорите за влизане в ЕС ние не защитихме нашите интереси, бързайки на всяка цена да станем членове на този съюз, без да се съобразяваме с условията, така че беше извършено предателство, дори и неосъзнато от нашите политици"). Лично аз приветствам неговия интерес към сегашното трагично състояние на земеделието у нас, той търси начини и форми за излизане от това състояние. Не мога обаче да остана безучастен към някои негови твърдения и внушения чрез идеологически клишета, без сериозни аргументи и статистически доказателства.
Ще се спра само на две твърдения:
Твърдението, че

в царска България нашето селско стопанство е било едва ли не цветущо

Ползвайки някакво германско изследване по българските земи през 1936-1938 г., според което "5,5-милионна България по онова време е можела да изхранва 30 милиона европейци и страната е обучавала европейски държави на земеделие". Числата от годишните статистически сборници обаче показват, че тези твърдения са дълбоко неверни. Вярно е, че след 1936 г. България излиза от Голямата икономическа депресия и започва икономическо съживяване, като най-висок връх достига през предвоенната 1939 г. Населението в страната достига до 6 300 000 души. Примери в тази статия ще посочвам главно от моята специалност - животновъдството. През 1939 г. общият брой на говедата достига 1 495 000, на биволите - 327 000, на овцете - 9 028 000, кози - 551 000, свине - 743 000. Общото производство на мляко достига 669 000 тона, или произведени средно на глава от населението 107 кг; общо производство на месо е 320 000 тона и средно производство на човек от населението 27,5 килограма. Очевидно е, че спрямо броя на животните количеството на получената животинска продукция е крайно незадоволително. Главната причина за това е крайната изостаналост на цялото селско стопанство и примитивният начин на производство.
В края на първата половина на XX в. в страната е имало 884 985 селски домакинства, или 80% от населението. Обработваемата земя е раздробена на 11 861 321 ниви, които се обработват с 759 240 двойки работен добитък. Основно оръдие на труда е дървеното рало, само 31,6 %от стопаните са притежавали железни плугове, 25% са без работен добитък, 12% притежават по едно животно и 13% са безимотни. Съотношението между живата и механизираната теглителна сила е 94:6. Средните добиви от декар от основните култури са: пшеница -131,3 кг, ечемик- 147 кг, царевица- 117 кг, слънчоглед - 87,9 кг, като по тези показатели страната ни тогава се нарежда на предпоследно място в Европа. Зад нас е само Албания.
Освен по богатия статистически материал, за състоянието на животновъдството може да се съди и от скулптурата на Иван Лозаров - "Те победиха", от платната на Христо Станчев - "На нивата" и други. Най-ясна и точна представа може да се добие от блестящия разказ на Елин Пелин "На браздата". Такива селяни като Боне Крайненецът и неговите Белчо и Сивушка бяха десетки хиляди и ако Сивушка не беше умряла на браздата, вечерта Боневица щеше да клекне до нея и щеше да й се моли да пусне една паница мляко, за да надроби попара и нахрани гладната си челяд.
Второто невярно внушение на д-р Тренчев е за развитието и състоянието на нашето селско стопанство през втората половина на века, т.е. през периода на социализма. Приемам, че неговият произход, социална среда и професионална квалификация са далеч от развитието на селското стопанство в този период, поради което вероятно той крайно некомпетентно си служи с

общоприетите пропагандни клишета

- че създадените у нас ТКЗС, ДЗС и АПК са изградени с грубо насилие, "направиха се колхози и совхози, които нарекоха по български ТКЗС и ДЗС, но всъщност си бяха едно и също". Вярно е, че кооперирането и масовизацията на ТКЗС не ставаше с песни, хора и ръченици - макар че имаше такива случаи, както обаче и много случаи на упорита съпротива за влизане в ТКЗС. Трябва обаче да се подчертае, че бедните и средни селяни бяха осъзнали необходимостта от коопериране и колективна обработка на земята. Ярък пример за това са създадените още в началото на 40-те години земеделски производствени кооперации към всестранните кооперации като тези в с. Слатина, Ловешко, с председател - всестранно развитата личност Бочо Илиев. Производствените резултати на кооперативната обработка на земята привличат само след 3-4 години около 60-70% от селяните в селото. Подобни са резултатите и на кооперацията в с. Грозден, Карнобатско, с председател Иван Маринов. Масовото коопериране на земята и създаването на ТКЗС още в началото на втората половина на XX век ставаше при изключително сложна вътрешна и международна обстановка. Страната трябваше бързо да излезе от следвоенната разруха и от крайната бедност на цялото население в държавата. Налице бе остра криза на продоволствените стоки и особено на хранителни продукти. Купонната система, въведена в страната още през 1943 г., продължи до 1950 г. Това налагаше новосъздадените ТКЗС бързо да се развият и укрепнат и да осигурят производството на необходимите хранителни продукти и суровини за хранително-вкусовата промишленост и на вълна за текстилната промишленост.
При такава обстановка започна

небивало за страната творческо съзидание

във всички отрасли на националната икономика. В животновъдството, най-трудния подотрасъл, трябваше да се изгради материално-техническа база - стопански дворове с необходимата инфраструктура, оборни помещения, електрифицирани, водоснабдени с необходимата механизация и автоматизация на производствените процеси.
През 1950 г. започна мащабен процес за породно преустройство на нашето животновъдство. Под ръководството и прякото участие на научни колективи само за 3-4 десетилетия бяха създадени нови високопродуктивни български породи: в говедовъдството - 5, биволовъдството - 1, в овцевъдството - 8, в козевъдството - 1, в свиневъдството - 2 породи и 3 хибрида. Породната структура коренно се промени. Примерно в говедовъдството относителният дял на животните от местната сиво и сиво искърско говедо (сивушките) от 82,1% през 1952 г. пада на 0,3% през 1987 г., а броят на най-високопродуктивната създадена у нас порода българско черношарено говедо от 0% през 1952 г. достига 74,8% през 1987 г. С изключително високи продуктивни показатели са и новосъздадените породи овце, както и новите хибриди и породи свине. Комплексното решаване на проблемите в животновъдството доведе до общо голямо нарастване на животинските продукти. Общото производство на мляко от 669 хил. тона през 1939 г. нараства на 2385 хил. тона през 1990 г. и съответно производството на глава от населението - от 107 кг на 275 кг Общото производство на месо от 320 хил. тона през 1939 г. нараства на 1272 хил. тона през 1990 г., а производството на човек от населението съответно от 27,5 на 90,8 кг. Общото производство на вълна нараства от 12 772 хил. тона на 36 158 хил. тона през върховата 1984 г. През 80-те години до началото на 90-те нашата страна е една от най-големите износителки на живи животни от дребен рогат добитък в света. За периода 1980-1984 г. се изнасят годишно над 1,0 млн. шилета, а връх е постигнат през 1980 г. - 1,3 млн., основно за страните от Арабския свят. Може би

за неуките и невежите тези числа нищо не означават

но компетентните биха го сравнили с подвиг чутовно велик.
Постиженията в различните подотрасли на селското стопанство биха могли да се описват многократно повече от тези в животновъдството, но те, предполагам, биха били скучни за редица читатели, и затова само ще загатна за решаването на социалните проблеми - т.е. за правото на достоен човешки живот на селските труженици - работа, почивка, отдих, лечение, туризъм, ползване благата на духовното творчество.
В царска България повечето хора от селата за цял живот оставаха да живеят в пределите на селището, в което са родени, свързани със земята и добитъка. През 70-те и 80-те години на XX век, когато ТКЗС и АПК финансово и икономически укрепнаха, стана възможно повечето животновъди, полевъди, трактористи, зеленчукопроизводители да почиват в почивните станции за трудещите се селяни, изградени по морския бряг и в планинските курорти, да се лекуват в балнеосанаториуми край минерални извори, да пътуват групово на еднодневни или двудневни екскурзии до туристически обекти в страната, а за първенците с най-високи производствени резултати се осигуряваха основно безплатни екскурзии в СССР, Чехия, Унгария, ГДР и др.
В заключение искам съвсем искрено и откровено да подчертая, че през този период в ръководството и управлението на селското стопанство са допускани и много сериозни грешки от ръководителите от най-високо ниво и от средно ниво. Грешките са главно от недостатъчна компетентност и далновидност на някои властови фактори със стремеж за ускоряване на развитието както на селското стопанство, така и на личностното израстване. Очевидни са примерите за гигантоманията и за несъобразяване с обективните обществени закономерности. Независимо обаче от допуснатите грешки, обликът на този период (1950-1989) е велико творческо съзидание на цял един народ. Би било много полезно за нацията, ако хора като д-р Тренчев съумеят да преодолеят своите идеологически схващания и започнат да дават обективна оценка на този период, с което ще се направи първа стъпка към затихване на пагубната конфронтация и за нормализация на човешките взаимоотношения у нас.