Празник в хаоса

Олга Маркова,
доктор на кинознанието  

След всички възможни перипетии доживяхме 20-ия форум на българското документално и анимационно кино... макар и с оредели редици, с допобелели или опадали коси; затова пък - с онази предана любов към истинното изкуство, която не ни е напускала никога. Сега на мода са съдебните дела: режисьори се съдят с продуценти или трябва да връщат на Националния филмов център финансовите средства, определени от специализирани комисии, но нереализирани по предназначение. Става дума наистина за предназначение, а не за внесени в някоя банка за лихви! В течение на две десетилетия, през които бях член на художествения съвет на някогашната престижна Студия за телевизионни и документални филми "Екран", такива случаи нямаше. Тогава спорехме, кръстосвахме често гледните си точки, понякога дълго се карахме помежду си или със самите творци, но винаги с благородната цел - финалният резултат да бъде по-добър. На никой не му минаваше през ум, че парите могат да бъдат оползотворени по друг начин. Явно мисленето ни е било наивно или ограничено, но пък нашето въображение винаги си остава крилато. Сещам се за любима фраза на Сократ, произнесена на един пазар: "Колко много неща има тук, които не ми трябват." Той е знаел, че спокойно може да умре и без тях...

Stop на неизбежните разсъждения, които ме нападат юбилейно. Сега е друго време - ще ми припомнят някои съвременници. Но без онова - изтеклото, нямаше да има днешното. Така че показаните в Пловдив (16-22 декември 2013 г.) на фестивалния екран 104 най-нови произведения, които достойно защитават престижа на единствения  у нас значим форум на неигралното кино, не могат да бъдат изтръгнати от лоното на традицията. Напротив: те я доразвиват и обогатяват както в тематично, така и в жанрово отношение. Преимущество на това издание на фестивала е и предоставената по-голяма възможност за гледане на неговите творби - прожекциите течаха едновременно в "Лъки синема", галерия "Тракарт" и клуб "Петното на Роршах", които имат своя различна публика. А входът за тях бе безплатен. Подчертавам думата "безплатен", тъй като наскоро завършилата в София "Киномания" изобилства с драстични примери за непристойно поведение на овластени служители, особено в ремонтираното кино "Одеон" на Българската национална филмотека. Онези, които от години получаваме пропуски, за да отразяваме събитието в медиите, бяхме принудени всяка вечер да стоим дълго прави пред вратите, като наказани (уютното кафене отпред вече не съществува), дори след започването на главния филм, за да изчакваме някой в последния момент случайно да си купи билет. Както разбирате, цената на един билет е значително по-висока от времето и търпението на професионалистите! Очевидно след проточилия се ремонт любимото ни кино, в което от години представяме новите си книги, явно вече служи на други интереси, макар и още да се води за филмотечно... Така че безплатните прожекции на подбраните за юбилея на Пловдивския фестивал филми са факт с безспорна образователна и възпитателна стойност. "Този форум е най-големият коледен подарък за тукашната публика", отбеляза членът на журито Весела Статкова - преподавател по мултимедия и визуална реалност в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.

"Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" - реж. Костадин Бонев

"Златен ритон 2013" бе открит с анимационния филм "Веселякът" на Анри Кулев от 1987 г., когато е било не по-малко "весело", отколкото сега; и с незабравимата документална творба "Броени дни" на Георги Стоев-Джеки (1977), спечелила тук Голямата награда. На неговия екран бяха показани едновременно пет програми: конкурсна с 54 селекционирани произведения, от които - 41 документални и 13 анимационни; информационна с 27 любопитни творби; както и три ретроспективни панорами. В първата - in memoriam на Рангел Вълчанов, гледахме черно-белия филмов пътепис "Пътешествие между два бряга", разкриващ уникалното авторово умение да разказва и да показва екзотиката на градове и хора, да провокира артистични размисли и асоциации; а също и екранния портрет на Коста Биков "Пътешествие между два филма" за корените, за човека, артиста и творчеството на Рангел, по случай неговата 70-годишнина. Втората селекция предложи 8 чудесни анимации на режисьора Пенчо Богданов, починал също тази година. И, както се полага на юбилей, на вниманието на зрителите бе предложена колекция "Златните ритони" на българското кино, подбрана от 46 наши филмови критици измежду всичките 37 документални, анимационни и научно-популярни творби, удостоени с тази най-престижна национоална награда от 1975 г. насам. Сред специалните гости на феста бе един от най-ярките представители на вече изчезналото у нас научно-популярно кино Константин Григориев, завоювал "Златен ритон" преди 30 години.
Онова, с което ще се запомни Двадесетият фестивал, е изобилието от качествени филми, показани в отлични прожекции, масово посетени. За разлика от нашето игрално кино, съвременната документалистика откликва отговорно и своевременно на най-наболели обществени проблеми, вълнуващи всички ни. В нея безспорно се открои художественият резултат от едно по-дълбоко и противоречиво изследване на историята и на ролята на личността в събитията, които я движат. На екрана видяхме успешен опит за разсичане на така наречения "гордиев възел": за проникване в истината след дългогодишно натрупване в съзнанието на хората на купища угодни някому полуистини. А този факт е от изключителна важност за възстановяване на изгубеното ни национално самочувствие и доверие в политически каузи и личности, в авторитета на държавните институции, на които отдавна никой не разчита. Липсата на това доверие заплашва нашата нация с разпад. Крайно време е да се възстанови вярата на сънародниците ни; да се изгради и защити обща национална кауза.

"Чичо Тони, тримата глупаци и ДС" - реж. Мина Милева и Весела Казакова

В това отношение твърде показателно е единодушното удостояване с голямата награда "Златен ритон" за най-добър документален филм на "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" на Костадин Бонев, по сценарий на Ивайла Александрова, която преди три години откри в Златния фонд на радиото архивни записи на майката на поета. За известния режисьор това е втори "Златен ритон" след копродукцията "Европолис - градът на делтата" (2009). Неслучаен бе значителният интерес към новата му творба - плод на тригодишно ровене в исторически документи. То е предизвикано от несправедливото и явно умишлено омаловажаване на една безспорна личност и талант. Филмът успява да изтръгне героя от забравата; да разкрие истината за него, кодирана в поезията му; да го представи като европейски поет, с който можем да се гордеем. "Българската история представлява една огромна, неизследвана пирамида, пълна с призраци и ужасяващи проклятия", твърди К. Бонев. Крайно време е да се хвърли реална светлина върху тази пирамида. Това обаче никак не е лесно, тъй като стереотипите, изградени на базата на митове, се съпротивляват. Тук вероятно трябва да търсим част от причините за "ръкопашното" нападение над небезобидната документална творба "Чичо Тони, тримата глупаци и ДС" на Мина Милева и Весела Казакова (удостоена като актриса с най-престижни награди), започнало по интернет далеч преди фестивала и разгърнало се на обсъждането след прожекцията в конкурсната програма. За жалост реалната дискусия, която филмът заслужава с дръзкия си опит да проникне зад кулисите на прочутото през 70-те години българско анимационно кино и да реабилитира безспорна творческа личност - аниматора Антон Траянов, умишлено "държан" в сянка, бе изместена от хули и закани.

"Хляб и зрелища" - реж. Георги Стоев-Джеки

Високото ниво на съвременното ни документално кино бе защитено от произведения като "Хляб и зрелища", което донесе на Георги Стоев-Джеки наградата за режисура за оригиналност и артистизъм в трактовката на ромската тема; "Аз съм домашен ученик", където чрез автентичността на ситуациите режисьор-сценаристката Ралица Димитрова и операторът Пламен Герасимов ни запознават с няколко семейства, предприели особен опит за съпротива срещу често тесногръдото българско общество, за да защитят правото на личен избор в живота; "Цветанка" на Юлиян Табаков, получил специалната награда на журито за "авторската интерпретация на недалечната ни история чрез личната съдба на една жена"; "Духове в старите къщи на София" на сценариста Христо Илиев-Чарли и режисьора Здравко Драгнев, постигнали невероятна, носталгична атмосфера; "Дъждовен ден" на Андрей Чертов, изграждащ в черно-бяла тоналност обобщен образ на артистичен Пловдив с неговата бохема; "В търсене на Списаревски" на Адела Пеева; "Брикети от съдби" на Цветан Симеонов; "Живот почти прекрасен" на Светослав Драганов; "Заговорът срещу Кудоглу" на Евгений Тодоров; "Улица "Московска". Хиляда крачки в историята" на Галина Кралева; "Художникът и времето" на Иван Трайков и други.
За жалост нашето анимационно кино не изобилства с толкова интересни творби и почерци. Сред състезаващите се 13 филма се открои двеминутната философска притча-миниатюра "Нон стоп" на Андрей Цветков - автор на над 20 произведения. Тя завоюва "Златен ритон" за най-добра анимация с ясното си и сдържано лаконично послание: винаги е имало и ще има хора, чиито идеи движат света напред, дори с цената на живота им. В традиционния тук жанр - сатирата, се забелязаха две творби: "Ден като ден" на Господин Неделчев-Дидо: любопитна гротеска на кариеризма, на безогледната амбиция, крачеща през трупове, реализирана с интересни метаморфози и игра с мащабите на образа; и "Екзистенция" на Анна Харалампиева - своеобразна реплика към познатата тема за фалшивите паметници. Единственият дебют - "Нощта на бухала" на Пламен Николов, не успява да ни убеди в своя смисъл. Очевидно много от субсидираните през минали години филми още не са довършени. Все пак присъствието на студентски произведения се опитва да допълни днешната картина на българската анимация. То доказва ориентацията на младите към сериозни проблеми, свързани с личността и обществото. Няма ги онази лекота и крилатост, които бихме очаквали от новото поколение. Единствено "Кръпка" на Милена Симеонова (продукция на НБУ) изявява по-лек, по-игрив характер, в стил "ретро", където една романтична история завършва с иронично-щастлив край.
Отсега е време да се запитаме: какво ще очакваме след юбилея? Стари митове, демитологизация, нови митове... Не бива да забравяме обаче, че продължаваме да живеем в душната атмосфера на криза на моралните добродетели, на пълна девалвация на духовните ценности!